Гледах да не мисля за това. Знаех, че ако влезе в един от големите фестивали – Венеция, Кан, Берлин или Торонто, това ще помогне много на филма, защото изведнъж минава в друга категория, слага си печата и целият свят вече не се замисля дали си струва да се гледа. Това ми беше най-минималното очакване. Няма начин, идеята за успех е част от мислите – не можеш да ги спреш или ръководиш, но съм гледал, като влезе нещо такова в главата, много-много да не обръщам внимание.
Предварителното одобрение на критиката ще накара ли повече хора да видят филма?
Не, не мисля, че хората се влияят от наградите или признанието от по-специфична среда. Или ако има такива, това ще е много малък, несъществен процент от публиката. Голямата публика отива и гледа един филм и ако не ги спечелиш – няма какво друго да ги обърне.
Беше ли готов и за негативни мнения?
Да. И все още не знам дали ще получим одобрение. Преди премиерата в Бургас на 6 октомври имахме две прожекции – за хора от екипа и приятели, и за журналисти и филмови хора. Тоест това пак не е масовата аудитория. Така че как ще реагира тя – не знам. Любопитно ми е обаче. Бях приятно изненадан, защото между тия хора, които видяха Източни пиеси, има много и извън средата, но тяхната реакция беше много приятна и ми подсказа, че ще стане нещо с тоя филм, хората ще живеят с него.
Коя е най-силната му черта?
Че е по-непретенциозен, по-достъпен и не сочи с пръст. И най-вече, че има един много убедителен персонаж, който е силно разтърсващ и е съвременен, той гори с днешните проблеми и затова хората лесно се отъждествяват с него и съпреживяват това, което е в него.
Не мислиш ли, че като цяло темата за миналото дотегна на всички, затова се радваме на филми, които играят със съвременни проблеми?
Не е така. Просто съвременните ни филми не стават. Не е причината, че те връщат, а че са неубедителни. Важно е филмът да се закачи за човешкото, а не просто за формата. Човек търси във всички посоки едно и също, независимо от формата, независимо от възрастта.
Мислиш ли, че един американец би разбрал Източни пиеси, така както и един българин?
Е, със сигурност има разграничение, но основата е една и съща. Хората сме еднакви в душата си. Американецът няма да реагира на реплика като “Аз съм актриса на Стефан Данаилов” както един българин, но това не е водещото. Не са водещи анекдотите.
Защо избрахте Бургас за премиера, малко е необичайно?
Необичайно е, но доста необичайни неща се случват покрай филма и покрай нас. Но е логично, защото и аз, и Ники, и Ицо, и моят партньор в продуцентската компания Waterfront Film – Стефан, сме от там.
Главният герой Ицо умира малко преди края на снимките – търсиш ли някакъв знак в това?
Не знам откъде да го захвана, защото това е необятна тема, свързана с това какви са ни порядките и какво е отношението ни към смъртта, кой как я възприема, какви са страховете на хората, какво ни плаши, бягство ли е, не е ли, каква е връзката с филма – има хиляди неща, които трябва да се кажат.
Кажи тогава коя беше най-хубавата реакция, която получи?
Харесва ми примерно отношението на хората точно към главния персонаж – те много бързо разбират, че не става въпрос за наркоман, че и той е човек като нас, със същите проблеми, просто различни по естество. Не е друга категория, както сме свикнали да гледаме на такива хора. Той е просто човек, който е чувствителен и интелигентен и е силно ангажиран с решаването на този свой проблем. Това хората го виждат и това, което най-силно ми въздейства, е, че са го усетили.
Какво е нужно, за да се направи добър филм?
Да вярваш в него и тази вяра да идва отвътре. Естествено, че има битови проблеми, но ако човек им обръща внимание, остава в тяхното ограничение. Имаше достатъчно ентусиазъм и желание, и това помагаше на всички. Даваше добра вибрация и нищо не беше чак толкова страшно. На каквото и да държахме и изгубвахме по време на снимките, по-късно се оказваше, че всъщност е за добро. Бяхме достатъчно отворени към това, което спонтанно извира от всяка ситуация. Имам конкретна идея защо правя кино и какво точно искам да разказвам. Оттам нататък всичко е въпрос на форма, която се променя и адаптира от много неща.
Имаш ли добро самочувствие като български режисьор?
Това е като с предварителните очаквания. По принцип гледам много-много да не се наричам режисьор и не вярвам в принципа на това, че сами си изграждаме личността. Тоест вярвам в това и в същото време по някакъв начин го отхвърлям, защото ние сами си правим някакъв образ и той не може да е съществен и нещо, на което да се осланяме. Така че ми е трудно да се възприемам като режисьор.
Дори когато си със смокинг по червения килим?
Да, защото това е игра, с която по някакъв начин се забавлявам.
