U2Jack White
Jack White отдавна бе хвърлил око на сърцераздирателната тъжовна Love Is Blindness на U2. В неговата версия, част от саундтрака към Великият Гетсби на Баз Лурман, нежността отстъпва място на истерията. Парчето е много по-емоционално, доста по-силно и в крайна сметка – дваж по-добро. Самият Jack White също е безкрайно доволен от резултата. На U2 признаваме само едно – красивият текст, породен от действителна любовна тегоба.

Daft PunkDaughter
Танцувалният хит Get Lucky на бившите френски ексцентрици бива разпран по шевовете и сглобен отново от британската инди банда Daughter. Ритъмът се забавя, инструменталът се променя до неузнаваемост, а вокалите стават водещата и най-прекрасна част от парчето. Колкото и да сте слушали оригинала (а той действително се лее от не една и две радиочестоти), версията на Daughter със сигурност няма да ви дойде в повече.

The CrystalsGrizzly Bear
He Hit Me (And It Felt Like A Kiss) е отдавна забравена песен от началото на 60-те, която повдига въпроса за домашното насилие и правата на жената много преди те да престанат да бъдат така неудобни за обсъждане проблеми. Парчето е примамило Къртни Лав да му направи своя версия по времето на Hole и е вдъхновило Ейми Уайнхаус да напише Back to Black. Кавърът на Grizzly Bear пък му придава повече мрак с бас линията и тихите вокали на Ед Дрост, а крехките моменти се редуват с почти истерично избухване. Grizzly Bear ни карат да се замислим и за друго – домашното насилие може би не e проблем само на хетеросексуалните двойки.

Kings of TomorrowThe xx
Химнът на хаус музиката Finally бива почти неузнаваемо преобразен. The xx рядко имат грешни ходове, така че обясненията с какво именно тяхната версия е по-добра от оригинала са излишни. Ще ви кажем само, че парчето придобива съвсем ново съблазнително звучене, типичната мрачна атмосфера, минимализация на бийтовете и фокус върху вокалите.

The xxGorillaz
Макар да харесваме Crystalised, е трудно да не признаем, че парчето просто се изтърка от употреба. Хубостта на кавърите обаче е точно в това – че умеят да вдъхнат нов живот на вече напълно додеяли от повторяемост скъпоценности. Версията на Gorillaz нежно разсъблича парчето, оставящя го само по ксилофон, пиано и вокалите на Деймън Олбърн. Резултатът е семпла, меланхолична балада, която трогва, ако не повече, то точно толкова, колкото и оригинала.