По пътя: село Хухла

Юли докосва края на календара с пръсти, когато и нашите вече сочат ръба на София – тръгнали сме към южното кьоше на картата, където Източните Родопи събират България, Гърция и Турция за сладък разговор на чаша хубава ракия. Ето какво чухме по тези земи.Пътуването започва с познатите пейзажи по Тракия, но посоката е изток само до Марица, която ни отклонява към отсечката Димитровград – Хасково – Свиленград. Отбивката за Любимец е "тук сме", докато шосето криволичи по гръбнака на все по-висока надморска височина. Радваме се, че върви обратно на градусите, които жулят въздуха, но въобще и нямаме време да се оплачем – Родопите са всичко наоколо, на прав път сме.Продължаваме по завоите към Ивайловград, но 7км остават между нас, защото скоро виждаме синята табела "Хухла – 1км". "Наричали са майсторите на дървени въглища хухленджии, затова мястото се казва така", обясняват след малко домакините, докато търсят столове за масата, която днес събира цялото село на празничен курбан. "Някои изследователи пък казват, че името значи "клокочещ извор" на старогръцки. Хайде, чиниите трябва да са пълни, чашите също – дошли сте ни на гости." Вече ни е ясно какво значи хухла – вода и огън, ние обаче ги слагаме на един ред.Когато няма повод като днешния, хората в Хухла се събират в шепа къщи по стръмните малки улици с планината в профил. От местните обаче не чуваме жалби, а истории за двете механи, които топлят през зимата, и Арда и язовир Ивайловград, които пък гасят жегата в месеците без "р". Следваме съвета на врелите тук и се насочваме първо към коритото на реката. Вървим към нея по стъпките на персийския цар Дарий, който е накарал войниците си да хвърлят по един камък, докато минават оттам на път за Европа. Резултатът бил висока канара, която днес сякаш се е пръснала по маловодното корито, където нареждаме шалтета за спокоен следобед. Няколко часа в подножието на тази панорама и вече сме забравили за времето, което напомня за себе си, едва когато слънцето се е скрило зад извивките на гъстите гори отпред.Правим обратен и се връщаме за вечеря в двора на къщата, която ни събира под асмата за чаша домашна ракия (да, точно за сезона е, когато е хубава) и салата от градината зад гърба ни. Съветът за утре е малката плажна ивица на язовир Ивайловград, която виждаме пред себе си след няколко завъртания на часовника. Да отпуснеш тяло в спокойната повърхност на сладка вода е съвсем друго усещане от неспокойния нрав на морето, особено когато се намираш в свитата длан на планината.На връщане подминаваме познатите къщи и продължаваме нагоре към хълма Свети Илия, където ни посреща широка панорама с първите села на картата в Гърция и Турция. Границата между държавите е тънка ивица, която реже гъстия зелен пейзаж отсреща някак неестествено – толкова, че тук наистина забравяме за смисъла й. Става ясно, че в момента се намираме в тракийско светилище от 12 век пр. Хр., с подшушнати легенди за необясними аномалии и подземен град, които години наред събират местни и гости за фестивала с музика, танци и поезия Мистериите на Хухла. Тази година такъв няма, но малкият амфитеатър, параклисът и люлките по дърветата напомнят, че има ръце, които да полагат грижа, докато той се върне в календара.Сега намираме парче от селото и на misteriitenahuhla.blogspot.bg, но точният адрес за историите му ни чака в ъгъла на картата след първото "добре сте ни дошли". Добре заварили и благодарим!