По стъпките на многовековната история на църквата Св. Седмочисленици

Почитана и обичана и до днес, църквата Св. Седмочисленици е една от емблемите на София.  Храм, криещ голяма част от историята на града във всеки свой камък по начин, по който все по-малко сгради в София продължават да го правят.  Издигната преди векове като джамия, през годините тя променя предназначението си няколко пъти – от склад за оръжия и муниции, през затвор, до днешния ѝ облик на православен храм. Няма по-подходящ  ден от днешния – 27 юли, за да си припомним многовековната и вълнуваща история на храма – деня, в който Българската православна църква почита паметта на светите Седмочисленици и честваме 120 години от освещаването на църквата.

Историята на църквата Св. Седмочисленици започва през XV век, като до 1900 г. този храм е познат като Коджа-Мехмед-пашовата джамия и е известен още с името Имарет джамия, а по-възрастните обитатели на столицата може да си спомнят за нейното название Черната джамия.

Историческите сведения за строежа на Черната джамия всъщност са изключително кратки, но достатъчни, за да се добие точна представа за повода и времето, в което тя е построена. Според сведенията строежът на джамията е по инициативата на великия везир на султан Сюлейман I Великолепни, а именно Мехмед паша.

Единствената сигурна информация за построяването ѝ дава мраморна плоча с позлатени букви и издълбан надпис, поставена над вътрешната врата на сградата, която днес може да се открие в Археологически музей в София. Надписът на плочата показва освен името на инициатора и годината, в която започва градежът на храма – 1528, но и че това е „главна“ джамия.

По това време София постепенно се развива като важно политическо и военно средище в Османската империя с идеята тя да се превърне в център на румелийския бейлербей. В този период са се изграждали интензивно  джамии, ханове, бани, текета и т.н., но макар градът да е приемал все по-ориенталски облик, той не е бил достатъчно характерен за Османската империя, а причината е липсата на голяма и хубава джамия. Именно  това дава начало на решението за построяване на Черната джамията.

Отговорен за строежа ѝ е прочутият султански архитект и строител Коджа Синан, чийто произход продължава до днес да е обект на спекулации, като една от тях говори за това, че Синан е българин, роден в Родопите, взет и отгледан далеч от родителите му като еничар в Истанбул, където талантът му бил забелязан. Неговото строително дело е зашеметяващо – над 80 джамии, повече от 30 дворци и бани и почти толкова библиотеки. Синан седи и зад безброй мостове, гробници и чешми, а той е едва на 39 години, когато се заема с построяването на Черната джамия.

От архитектурна гледна точка джамията се отличава най-вече с огромния си купол, разположен непосредствено върху стените и покриващ почти цялата сграда.  Най-подробното описание за вида ѝ получаваме близо век по-късно от турския пътешественик Евлия Челиби, който споделя:

Коджа-дервиш Мехмед-пашовата джамия е на везира Мехмед паша. Тя се именува Имарет джамия и е един светъл храм. Като султанска джамия и тя е с високо кубе. Отвътре, както и отвън е много величествена. Чудните кубета са покрити с олово. Минарето е много високо и симетрично. Тая светла джамия е майсторска работа на архитект Коджа Синан, който в този везирски храм е показал голямото си изкуство.

Неговите сведения, но и тези на други пътешественици от този период ни уведомяват, че до джамията е имало и медресе – духовно училище, приют за бедни и болни хора и безистен, където се продавали различни стоки, чиято печалба е издържала целия комплекс. В непосредствена близост се откриват и хан – керван сарай и баня. Макар и исторически подкрепени сведения да липсват, смята се, че всичките сгради около нея носят същия светъл стил и съответстват на архитектурната изработка на храма.

Това се променя в средата на XVIII век, когато империята започва да изпитва стопански упадък, а след това и настъпва Руско-турската война. В резултат на събитията много от турските жители на града се изселват, а състоянието на храма се влошава, той е почти изоставен и занемарен, като неговата функционалност се променя и се превръща в склад за муниции и оръжия. Някогашното училище и съседните сгради пък вече служили за затвор, чиято мрачна слава е смятана от някои за повод за названието Черната джамия. Истината за него е, че то се дължи на изграденото от черен витошки гранит минаре на джамията, което е частично разрушено в същия век по време на силно земетресение. В същия този затвор прекарват време мнозина български държавници, като Петко Каравелов (който изиграва ключова роля в превръщането на джамията в православен храм години по-късно), Димитър Петков и други.

След Освобождението и обявяването на София за столица на Треотото българско царство градът започва да се развива, нараства и придобива европейски вид, а това от своя страна е причина да се постави въпросът за построяване на православна християнска църква в тази част на града. Първоначалната идея е да се построи храм в градинката пред джамията. Тогава Петко Каравелов предлага друг план – вместо да се строи нова църква, самата Черна джамия да бъде преустроена на православен храм, който да служи религиозните виждания на столичаните. Решението среща много остра критика (включително и от Вазов) и пречки от тогавашния министър-председател, който налага забрана на това действие, но впоследствие тя е вдигната и през 1901 започва строежът на църквата.

Веднага възниква и въпросът на кого да бъде посветен новият храм. Някои от предложените за патрони на църквата светци са св. Петка или светите братя Кирил и Методий, или св. Иван Рилски. Предложението църквата да е наречена на св. Иван Рилски се основана на това, че по предание се вярва, че Черната джамия е построена върху основите на древен манастир, посветен на светеца, но и тук мнението на Петко Каравелов изиграва ключова роля, като в редица статии той предлага светите Седмочисленици за патрони на църквата поради липсата на храм в България, който да е посветен на тях. Строежът на църквата завършва на 27 юли 1903, като този ден е обявен от Българската православна църква като Ден на успението на свети Климент Охридски и Ден на светите Седмочисленици.

Основните планове за преустройството са изготвени от руския архитект Александър Померанцев, проектант и на катедралния храм Св. Александър Невски, и са осъществени от българските архитекти Петко Момчилов и Йордан Миланов, които събарят минарето от черен гранит и медресето, където в момента се намира градинката пред църквата, и дострояват ъгловите куполи, камбанарията и нартекса. Петко Каравелов не доживява да види резултатите от своя труд, но присъствието му се усеща в църквата, тъй като по негово желание той е погребан зад олтарната стена на църквата, като и до днес там може да се види гробът му.

През 30-те години на миналия век на камбанарията от западната страна е монтиран един от малкото в София стенни часовници, който работи и досега, а още при оформянето на фасадата на църквата над главния ход под часовника е оставено място за изобразяване на храмовата икона, което се случва едва през 2002 г.  В същия период (края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век), по време на управлението на столицата от ген. Владимир Вазов, площадът пред църквата е превърнат в красива градина по проект на френския градинар Йосиф Флей. Макар освещаването на храма да се случва на 27 юли 1903, той не е напълно изографисан на този етап. Малцина знаят, но този процес продължава повече от 70 години – чак до края на ХХ век.

Зад първите стенни рисунки в храма са проф. Никола Маринов, Господин Желязков, а орнаментите са дело на Харалампи Тачев. Години по-късно д-р Нешо Салчев, който е отговорен и за първите дарения по изографисването на църквата почти 50 години по-рано, прави ново дарение, благодарение на което се изписва олтарната абсида от Николай Ростовцев и Димитър Бакалски с орнаментите, направени от Александър Сорокин. Проектът за цялостното изографисване е направен от Николай Ростовцев, чиято идея е да се хвърли светлина върху българската църковна история и родните светци и с онова, което по канон трябва да присъства в православния храм, всички останали сцени и образи са свързани с историята на нашата църква. Последната работа по изографията на храма продължава върху южната, северната и западната стена, а по нея работят Димитър Бакалски, Николай Стоин, Асен Гицов, Стефан Тъпанов и Ангел Радушев. Така храмът е изписван до 1996 година на миналия век, когато стенописите вече са осветени и неговата конструкция и изрисуване са напълно завършени (с изключение на намесите през 2002 г.).

Обгърната от три от най-живите и цветни улици в София – ул. Граф Игнатиев, 6 септември и Цар Иван Шишман, градинката на Св. Седмочисленици и църквата в нея са безспорно сред емблематичните символи на София. Тя и улиците около нея са често част от ежедневния ни маршрут към работа или уикендските ни планове за разходка. Независимо дали е лято, есен, пролет или зима, някои от безброй многото пейки винаги са готови да приютят нас и най-оживените ни и приятни разговори, но сред вечно сменящия се градски пейзаж е лесно да забравим вековната история и бижутата, които (не) крие нашата столица.

Спомените за това как е изглеждал някога този площад – домът на Черната джамия, отдавна са избледнели дори у най-старите жители на столицата, но истината е, че вече 500 години църквата Св. Седмочисленици (в някоя от многото ѝ форми) украсява историята на любимата ни София. В ден като този, в който честваме 120 години от освещаването ѝ като православна църква, си даваме сметка колко богато е миналото ни, какви отчасти забравени разкази крие нашата столица дори в своето туптящо сърце – центъра, и колко важно е понякога да си припомняме тези истории.

Текстът е част от месечната рубриката Стара София, в рамките на която си припомняме заедно някои от емблематичните за София места, личности и истории. През август поемаме към архитектурната история на столицата с две личности, които свързваме с някои от най-впечатляващите и красиви сгради в любимия ни град – арх. Виктория Ангелова и Столичната библиотека и арх. Никола Лазаров, който седи зад едни от любимите ни софийски бижута. За да разберете накъде продължаваме оттам нататък, следете programata.bg.

Откриваща снимка от Michal Valach