Максим: Планираме го година напред, понякога успяваме да отделим и по две свободни седмици. Всички програми, които сме започнали – Фортисимо Фест, Фортисимо в клас, Фортисимо Фамилия – са важни за мен. Като музикант не мога да живея без тях, а виждам, че са важни и за българското общество – запълват 20-годишен вакуум. А и какъв по-голям кеф от това да направиш концерт с братовчед си – един от най-невероятните цигулари на Земята!
Веско: Отдавна съм си поставил приоритети. Освен да свиря в Амстердам, Токио, Ню Йорк, имам приоритет всеки сезон да съм тук.
Всяка изява на наша сцена има определена цел. Кое е водещото – да представяш нови произведения или нов поглед върху вече познатите?
В.: Различно е. Някой път е чудесно да изсвириш концерт от Менделсон или Брамс, друг път – да потърсиш нещо ново, какъвто е случаят с Червената цигулка – известен филм, в който музиката е изключителна. Не просто филмова музика, ами написана специално за цигулка и предизвикателство за всеки цигулар, тъй като е доста трудна. Върху това работя в момента. Разучавам произведението с желание, както когато на 16-17-годишна възраст съм учил новите неща. Това ни държи будни.
Какъв поглед трябва да има музикантът от 21 век към интерпретацията на класическите произведения?
М.: В последно време се опитвам да си купувам нова партитура и да я уча наново. Да я погледна с по-свежи очи, за да не влизам в собственото си клише. Това е най-лесната клопка за артиста. Нещо, което знаеш, че можеш да правиш добре и е било успешно, започваш да го повтаряш и сам ставаш клише.
В.: Връщал съм се към Брамс може би 20 пъти. На периоди. Всеки път съм го свирил по различен начин. С времето, надявам се, ставаме по-добри. Винаги съм се стремил технически произведението да е толкова безпроблемно и изчистено, че да мога да го направя музикално. Когато това стане, съм най-щастлив.
Двамата владеете оркестъра – единият като диригент, другият като концертмайстор, кому е по-трудно?
В.: Това са две различни професии. Диригентът има функцията да организира целия оркестър, да музицира като инструмент, както аз музицирам с цигулката. Концертмайсторът има функция да възприема това, което диригентът иска да прави, и да реагира като водач на оркестъра. И ако е добър, оркестърът…
М.: … става като камерна музика.
В: Т.е. диригентът е организаторът, а концертмайсторът е този, който реагира…
М.: …който го прави възможен.
В.: Но ако няма добър концертмайстор, нищо не се случва, защото диригентът може да си маха… И за двете професии обаче важи едно правило – да знаеш какво да не правиш.
За вас музиката е забавление, а ролята на публиката каква е?
М.: Ние сме катализатор на енергия и чувства. Ако не го предаваме на оркестъра, публиката няма да го почувства. Ако не вярвам и не обичам това произведение, не мога да го дирижирам по начина, по който на вас да ви настръхне кожата.
В.: Има и друг проблем при музикантите – сценичната треска. Заради нея някои не успяват да комуникират с публиката. Случва се на всеки. Когато обаче тя е преодоляна, публиката може да изпита огромно удоволствие от концерта. Защото тогава свободата на музицирането е голяма.
Коя публика ви е по-приятна – спонтанната или знаещата, която критично ви следи за всеки тон?
В.: Спонтанната. Няма човек, който да не иска спонтанна публика. Другата е малко сплашваща. Нямам нищо против и тази, която стои, наблюдава, слуша и накрая аплодира, но спонтанната е винаги по-приятна за музиканта.
М.: Арнт Коплант е казал: "Аз пиша за човека, който чувства, а не за човека, който само мисли.“ Много е важно да се отиде при хората, които наистина искат да чувстват и са готови да преведат музиката през себе си, отколкото хората, които ще действат аналитично. Ами ако интелектуалният им филтър не позволи да се насладят?
Какви други изкуства освен музиката ви вълнуват?
В.: Обичам театъра, киното… Понякога ме питат каква музика слушаш? Никаква музика не слушам. Просто не мога. Сигурно е разочароващо за много хора, но искам да си изпразня главата от толкова натоварвания на музикална тема.
М.: Изкуствата през 19-20 век са много тясно разделени, а в предходните 14-16 век не е било така. Трубадурите са правели всичко накуп – били са актьори, музиканти, фокусници. Започваме да се връщаме към тази форма, защото прекалено сме отделили изкуствата едно от друго и те са спрели да живеят самостоятелен живот. Затова на повечето музиканти им е интересно актьорското майсторство. Но истината е, че мен напоследък ме вълнува науката – аеродинамиката. Чета, гледам и си правя малки експерименти.
С какво привличате големите имена да гостуват на българска сцена?
М.: При всеки е различно. Мидори много искаше да прави образователна програма в България. С Джошуа Бел говорим вече от 7 години – хайде ела, хайде ела! И някак стана последната година.
В.: Но в голяма степен е на лична основа. Това са хора, които се познават.
Кои са заблудите в музиката?
В.: Най-голямата заблуда е продукт, създаден от пиар. Някой път хората не могат да го разграничат. Такъв продукт има навсякъде и лесно може да ни заблуди. Човек може да си купи суперскъп билет, за да чуе нещо, което трябва да му хареса, защото е скъпо и много лъскаво. Но такова е днешното време.
Всички известни цигулари свирят на ценни инструменти, как се добирате до тях?
В.: Много добрият инструмент е уникален шанс за добрия музикант. Трябва да си наистина добър, за да извадиш всички нюанси от инструмента. Бих го сравнил с Формула 1. Все едно да ти дадат Ферари, а ти да се пребиеш с него на първия завой. За да стигнеш до такъв инструмент, се иска малко шанс и много работа. Аз с голямо търсене имам своята Guarneri del Gesù. След като се сдобиеш с ценния инструмент обаче трябва да го поддържаш. В Амстердам имам прекрасен лютиер, който се грижи 13 години за цигулката и вече ми е личен приятел.
Концертът от цикъла Музиката на Америка, със солист Веско Пантелеев-Ешкенази, диригент Максим Ешкенази и Класик ФМ оркестър е в зала България, 26 март, 19:30
