Невена: Всичко започна като академичен проект в катедра Социология на Софийския университет. Изходихме от идеята, че в града има много рушащи се къщи, които са удържали своята архитектурна стойност, но пък са изгубили мястото си тук – защото не знаем историите им. Искахме да разкажем обитаването на тези къщи, преди да изчезнат. Защото с изчезването на всяка, изчезва парче от историята на София. В началото обиколихме целия център, картографирахме и снимахме. Накрая се оказахме с общо 300 места, затова се наложи да подходим научно, да намерим ясен критерий, по който да подберем само част от тях.
Цвети: След много мислене, решихме критерият да е необитаемост. Впоследствие се оказа, че въпреки че изглеждаха абсолютно изоставени, една голяма част от тях са с обитатели. И така, нашият критерий не сработи, но пък се срещнахме с доста интересни хора.
В проекта са замесени общо 19 души, а вие двете сте в подразделението Изследователи. Какво значи това?
Н: Разглеждаме архивни картони-досиета на къщите, които стоят в Националния институт за недвижимо културно наследство.
Ц: Понякога в архива имаше документи за казус, някаква преписка, по която може да се възстанови част от историята на имота. Но най-интересно е да се отиде на терен, където да намерим съседи, настоящи обитатели или пък, ако имаме късмет – реалния собственик, който да се съгласи да разкаже нещо.
Срещахте ли сериозни спънки при изследователската дейност?
Ц: От район Оборище и НИНКН ни помогнаха изключително много.
Н: Хората също бяха доста отзивчиви, приятно им бе разкажат историите си. Когато обаче искахме да разгледаме къщите, срещахме нежелание да покажат личното си пространство. Най-вероятно, заради лошото му състояние…
Изкушавали ли сте се да влизате в необитаемите къщи?
Ц: Влизали сме, разбира се! Още в първото място, което изследвах – Двойната къща на Васил Левски 19. Очаквах състоянието й да бъде много тежко, но не беше точно така – беше адски мръсно, но имаше стълбище, вратите си бяха на мястото. Надниквахме във всяка стая, но когато влязох в единствената затворена, срещнах погледа на човек, който си лежеше вътре. Разбира се, къщата беше обитавана от скитници.
Н: Наскоро влизахме и в Банята в Овча купел – заедно с нашия приятел Здравко Йончев, чийто блогпост с история и снимки за мястото стана особено популярен.
Как беше вътре?
Н: Интересно, защото това е паметник на културата. Имаше обаче и нещо скандално. Вътре бяха снимали филм и покрай поставянето на декорите бяха къртили част от една стена, прозорци, върху тях пък бяха поставяни бутафорни декори и боя.
Очевидно има проблем с паметниците на културата.
Н: И то сериозен. Според закона, всяка намеса в една такава сграда трябва да бъде съгласувана с Института за недвижимо културно наследство. Което значи, че за да си смениш дограмата, трябва да похарчиш изключително много пари. А подобни ремонтни дейности се извършват само от хора, които са правоспособни да работят върху културни паметници. Те пък не са много на брой, затова и услугите им са скъпи. Следва цялата процедура по съгласуването на ремонта, а и на материалите… Изобщо, бедни хора не биха могли да си го позволят.
А по-заможните?
Н: Има такива от тях, за които тези къщи са само малка част от имотите, които притежават. За тях не е важна архитектурната стойност на сграда, а единствено апетитното парче земя под нея – имат интерес къщата да бъде разрушена, за да използват територията и да реализират повече разгърната застроена площ.
Смятате ли, че това е свързано с обща липса на естетическо усещане в обществото, което просто не обръща особено внимание на старите сгради?
Ц: Да социализираш усещане за естетическото, за красота и грозота, е тежък образователен процес. Защото в очите на много хора, новият вид на пешеходния булевард Витоша е един добре изпълнен проект. За тях не е ясно какво толкова недоволстват някои архитекти против този проект, не схващат каква е тази боза, която се разлива там…
Не се занимавате само с паметници на културата, нали така?
Н: Не, разбира се. Искахме да намерим историите на къщи, дори когато нямат някаква изключителна архитектурна стойност. Например къщите в някогашния Юч Бунар – те не са шедьоври на архитектурата, но са част от първия следосвобожденски квартал, първия бедняшки квартал на София. Историческата им стойност е огромна и изчезването на всяка една от тях е изчезването на парче от паметта на града.
Ц: Същото се случва сега и с Женския пазар – независимо дали хората гледат на това място с добро или с лошо око. Изчезва едно интересно място в града, а покрай него се готвят да бутат и част от сградите наоколо. Онова, което поколения наред са знаели за Женския пазар, скоро няма да го има.
Има ли реално решение на проблема с рушащите се стари сгради, особено паметниците на културата?
Н: Единственото решение е публично-частна собственост. Ясно е, че не всеки, живеещ в такава къща, може да финансира качествен ремонт на фасадата й. Но пък тази сграда е публично благо, важна е за имиджа на града. Затова е релевантно да има подкрепа.
Не архитектурата, а историите обаче са най-важното в Изчезваща София.
Н: Да. И абсолютно всички казуси са ни интересни. Например, всички къщи, които изследваме, по време на социализма са били одържавени и са преминали в собственост на Държавния жилищен фонд. Така в тях са били настанявани множество наематели, което задължително предизвиква любопитна история. На някогашния буржоа му се е налагало да живее с офицер от Народната армия, а понякога – с цял цирк.
Ц: Въпреки че тези къщи не са чак толкова стари, колкото много други в Западна Европа, за 100 години са претърпели доста сътресения. Затова където и да пипнеш, изскача по нещо.
Клиширано е, но е абсолютно наложително да разкажете любимата си история от вашите изследвания.
Н: При мен това е съдбата на Къщата на Георги Димитров – на улица Опълченска 56-58. Тя е къща-близнак – има две части, съответно и два входа, като в един момент от единия е влизал Петър Дънов, а от другия – Димитров. По-късно е обявена за паметник на културата от национално значение, което обхваща нея, но и къщите до нея, защото заедно с тях се образува архитектурен ансамбъл. Наскоро обаче е взето решение Опълченска да бъде разширена с едно платно, във връзка с което започва отчуждаване на другите къщи по пътя и тяхното бутане. Къщата на Димитров обаче попада на същата линия и предизвиква много умуване. В крайна сметка, Общината взема решение Опълченска да заобикаля сградата, така че тя ще остане като един странен полуостров на улицата.
Събирането на истории продължава и тази година, нали?
Ц: Да, ще направим повторно картографиране на центъра и ще видим какво ново можем да добавим. Също така, всеки би могъл да добави къща на картата на сайта – със снимка и поне една изречение за нея.
Преди време излезе и книга, подготвена от вашия екип – Портрети на изчезваща София. Hе сте ли мислили за филм?
Ц: О, много ни се иска да направим точно това! Би било вълнуващо! И, със сигурност би било трудно.
Н: Но искаме да е позитивен. Има голям риск да се плъзнем към мрънкане към това колко ужасни неща се случват с града, или пък да поемем в носталгична посока и мъка по стария вид на града.
Още за Изчезваща София ви чака на fadingsofia.rcss.eu и facebook.com/fadingsofia
Книгата Портрети на изчезваща София е в книжарниците, 15лв
