И в неговия живот действително доста неща изглеждат недостатъчни: не му стига славата на полу-популярен писател, нито късметът в любовта, след като дългогодишният му партньор решава да се ожени за друг. За да избяга от присъствието на тази сватба, а и от тежестта на наближаващия си 50-и рожден ден, Артър приема всяка покана за литературен фестивал, която е получил напоследък – независимо че всеки писател с малко себеуважение не би се съгласил да участва и в половината от тях, особено тези, на които излиза на подиума само като патерица за по-известен автор. Но фестивалите имат плюс – навързват се в дълго пътуване, което разхожда Лес например из Ню Йорк, Париж, Берлин и Мароко. Лекотата и умният хумор са събрани с добър език и достатъчно остри наблюдения, за да спечелят Пулицър за 2018 на автора Андрю Шон Гриър – лятното ви четиво няма да се хлъзга по повърхността, защото крие и дълбочината на прохладно езеро. Пробвайте го в този откъс.
Откъс от Прекрасният живот на Артър Лес, издаден от Colibri в превод на Паулина Мичева
Сутрин в Ню Йорк е и е есен, следователно е величествена; това е първият ден от дългото му пътуване, денят преди интервюто, и дрехите му все още са чисти и изгладени, чорапите са по два, синият костюм е без гънки, пастата за зъби още е американска, а не с някакъв странен чуждестранен вкус. Типичната ярка лимоненожълта нюйоркска светлина хвърля отблясъци от небостъргачите върху металните стени на количките за храна и оттам върху самия Артър Лес. Дори злобният и доволен поглед на дамата, която нарочно не задържа асансьора за него, момичето без чувство за хумор в кафенето, туристите, стоящи като заковани на Пето Авеню, досадните и агресивни улични търговци ("Господине, обичате ли комедии? О, хайде, всички обичат комедии!") или пробиващият болезнено главата му звук от пневматичните чукове – нищо от това не може да помрачи деня му. Ето магазин, в който се продават само ципове. Ето още двайсет такива. Районът на циповете. Какъв славен град.
– Как ще бъдете облечен? – пита служителката в книжарницата, когато Лес се отбива да поздрави.
Беше изминал двайсет прелестни пресечки, за да стигне там.
– С какво ще бъда облечен? О, просто с моя син костюм.
Служителката (с тясна, права пола тип "молив", пуловер и очила – пародия на библиотекарка) се разсмива. И пак, и пак.
– Не, сериозно – повтаря тя, – какво ще носите?
– Костюмът е чудесен. Какво имате предвид?
– Ами… това е Х. Х. Х. Мандерн! И е почти Хелоуин! Намерих си костюм на астронавт от НАСА. Джанис ще дойде като Аелита, кралицата на Марс.
– Бях останал с впечатлението, че той иска да го вземат на сериозно…
– Но това е Х. Х. Х. Мандерн! Хелоуин! Трябва да се маскирате!
Тя не подозира колко внимателно бе приготвил багажа си. Това е като онези колички, от които клоуните измъкват невъзможно много предмети. В тази "количка" е пълно с несъвместими неща: кашмирени пуловери и леки ленени панталони, термално бельо и лосион за слънчев загар, вратовръзка и бански "Спидо", комплектът му от гумени ластици за тренировки и т.н. Какви обувки да вземеш за университет и за плаж?
Какви слънчеви очила са подходящи и за северноевропейския мрак, и за южноазиатското слънце? Щеше да мине през Хелоуин, Dia de los Muertos, Festa di San Martino, Nikolaustag, Коледа, Нова година, Eid al Mawlid, Vasant Panchami и Hina Matsuri. Само шапките му можеха да запълнят цяла витрина на магазин за шапки. И вътре, естествено, бе и костюмът…
Артър Лес не съществува без този костюм. Купен по прищявка, в онази кратка епоха на каприз, преди три години, когато захвърли всяка предпазливост (и доста пари) на вятъра и отлетя за Хошимин да посети приятел, уж по работа. Докато търсеше място с климатик в този влажен, подгизнал град, се озова в шивашко ателие и си поръча костюм. Опиянен от изпаренията от колите и захарните бастунчета, взе поредица от прибързани решения, даде домашния си адрес и на следващата сутрин вече бе забравил за това. Две седмици по-късно в Сан Франсиско пристигна пакет. Озадачен, той го отвори и извади оттам син костюм, нито много светъл, нито много тъмен, с подплата в цвят фуксия и с пришити инициали: АПЛ. Миризмата на розовата вода, носеща се от кутията, внезапно извика в съзнанието му спомена за една авторитарна жена с много стегнат кок, тероризираща го с въпроси. Линията, копчетата, джобовете, яката. Но най-вече: синьото. Избрано набързо от топовете плат: да не е обикновено синьо. Пауново? Лапис лазулис? Дори не беше близо. Средносиньо, но ярко, умерено пищно, определено дръзко. Някъде между ултрамарин и цианидни соли, между Вишну и Амон, Израел и Гърция, логата на "Пепси" и "Форд". С една дума: ярко. Той хареса това, което бяха избрали, и оттогава го носеше постоянно. Дори Фреди го одобри: "Приличаш на известен човек!". И така беше. Най-накрая, на неговата напреднала възраст, бе уцелил правилния тон. Изглеждаше добре и приличаше на самия себе си. Без него някак си не беше самият той. Без костюма нямаше Артър Лес.
Но очевидно костюмът не е достатъчен. Сега, след като графикът му е запълнен с обеди и вечери, трябва да намери… какво? Униформа от "Стар трек"? Тръгва от книжарницата към стария си квартал, където бе живял след колежа, и това му дава възможност да си припомни стария Уест Вилидж. Всичко е изчезнало: южняшкият соул фуд ресторант, който някога бе като негов втори дом, с прекрасния кокосов пай, редицата от магазини за фетиши, чиито витрини, пълни с гумена екипировка, вдъхваха ужас в сърцето на младия Лес, лесбийските барове, които посещаваше, за да изпробва теорията, че там ще има по-добър шанс с мъжете, долнопробната дупка, където негов приятел веднъж купи нещо, което смяташе, че е кокаин, а след като се върна от тоалетната, заяви, че току-що е изсмъркал стрити бонбонки "Смартис", пиано баровете, тормозени едно лято от онова явление, което "Ню Йорк Поуст" нарече не особено уместно "караоке убиеца". Изчезнали са, заместени от по-хубави неща.
Красиви магазини за джунджурии, направени от злато, и прелестни малки кокетни ресторанти, в които се сервират само хамбургери, и витрини с обувки, подредени като в музей. Понякога Артър Лес си мисли, че само той помни колко съвършено пропаднало и порочно някога бе това място.
Зад него се чува:
– Артър! Артър Лес?
Той се обръща.
– Артър Лес! Не мога да повярвам! Тъкмо говорех за теб!
Той прегръща мъжа, преди да е напълно сигурен кого точно прегръща, и се озовава погълнат от мекия вълнен плат на палтото му, а над рамото му вижда тъжен млад мъж с големи очи и расти на главата. Непознатият го пуска и почва да говори за тази изумителна случайност, а през цялото време Лес си мисли: "Кой, по дяволите, е този?". Жизнерадостен заоблен плешив мъж с добре оформена сива брада, с палто на шотландско каре и с оранжев шал стои усмихнат на Осмо Авеню пред хранителния магазин, който някога бе банка. Умът на Лес препуска паникьосано, опитвайки се да намести този човек сред някакъв пейзаж – синьо небе и плаж, високо дърво и река, омар и винена чаша, диско топка и наркотици, чаршафи и изгрев, – но нищо не му хрумва.
– Не мога да повярвам! – казва мъжът, без да пуска рамото на Лес. – Арло тъкмо ми разказваше за раздялата си и аз казвах, нали знаеш, дай си време… Сега ти се струва невъзможно, но дай си време. Понякога са нужни години и години. И тогава те видях, Артър! И му посочих: "Виж! Ето го човека, който разби сърцето ми; мислех си, че никога няма да се възстановя, че никога няма да поискам да видя отново лицето му, да чуя името му, а виж! Ето го, напълно изневиделица, и аз не изпитвам и капчица омраза". Колко време мина… шест години ли, Артър? Никаква омраза.
Лес стои и го изучава: бръчките по лицето му като оригами, което си разгъвал и приглаждал многократно с ръка, малките петънца по челото, белият мъх от ушите до темето, бакърените очи, проблясващи от всевъзможни чувства, но не и омраза. Кой, по дяволите, е този старец?
