Тези думи на кино хамелеона Крисчън Бейл прозвучават към финала на новата лента от Дейвид О. Ръсел и като цяло обобщават една от основните идеи на Амстердам. Филмът призовава към толерантност, разбиране и състрадание, а в сюжета от началото до самия край блести ярката нишка на приятелите като избрано некръвно семейство. Тримата основни персонажи представляват три групи, които, въпреки че филмът е базиран в 1933 година, и до ден днешен са системно потискани. Колкото и да е жалко, че някои от проблемите, зачекнати в криминалната комедия, са все още твърде актуални, филмът се явява като зрънце надежда в прогресивно все по-радикализирания политически климат напоследък.

Структурата на Амстердам е обърната надолу с главата: започваме от средата, връщаме се към началото, след което по пътя на логиката достигаме до края. Впускаме се в историята на двама добродетелни ветерани от Първата световна война, между които възниква искрено приятелство на базата на взаимното разбиране и солидарност. След войната приятелите работят съвместно като лекар и адвокат с основната цел да помагат безвъзмездно на други оцелели след военните действия, да им набавят протези, обезболяващи и юридическа помощ. След необичаен инцидент, който навярно не е никакъв инцидент, към тях се присъединява интелигентната и артистична Валъри; заедно тримата трябва да разплетат предполагаемото убийство, да се измъкнат от кашата невредими и да докажат невинността си.
Всъщност, както гласи и интродукцията, Амстердам стъпва върху истински случай, макар че си позволява немалко художествени волности в името на хумора и интригата. Основата на сюжета е провален опит за преврат и покушение срещу американския президент Франклин Д. Рузвелт. Заговорът е осуетен от пенсионирания генерал-майор Смедли Бътлър – бившият военен изобличава конспирацията, която самият той първоначално е бил планиран да оглави.

Във филма генералът е удачно преименуван на значително по-благозвучното Гил Дилънбек, а ролята поема големият Робърт де Ниро. Името му обикновено изпъква в навалицата във финалните надписи, но този път си има сериозна конкуренция: Джон Дейвид Уошингтън, Марго Роби, Аня Тейлър-Джой, Рами Малек, Крис Рок и дори епизодичната поява на Тейлър Суифт. Сигурни сме, че доста от зрителите ще заприиждат към киносалоните дори и само заради впечатляващия актьорски състав, но въпреки че всеки от артистите се представя достойно, Крисчън Бейл е ненадминат. Отдавна сме убедени в безмерната му гъвкавост, що се отнася до разнообразните му превъплъщения и способността му да улавя дори най-незначителните тънкости в изразността на съответния персонаж. Тук той не прави изключение и създава особено пълнокръвен и триизмерен герой, който съвсем спокойно би могъл да бъде истински човек. Ако ролята се бе озовала в нечии други ръце, се съмняваме, че би имала същата дълбочина.

С оглед да не разкриваме фабулата, се въздържаме от по-задълбочени подробности около реалните коварни машинации именно защото заговорът заляга в самото ядро на лентата. Разбира се, драматизмът на събитията е допълнително подсилен, леко залитайки в добре отъпканите пътеки на клишетата, но в крайна сметка финалът е добре овладян с два въздействащи монолога от страна на Бейл и Де Ниро.

Дейвид О. Ръсел се фокусира върху малките герои в голямата картинка. Режисьорът споделя, че докато с Крисчън Бейл са преглеждали фотографии от епохата, са попаднали на снимки от танцови увеселения. Вгледани в масовката, двамата се замислят колко сляпа е историята за историите на обикновените хора и колко много впечатляващи личности навярно са останали недокументирани. Именно тази идея им служи за вдъхновение, докато градят приятелството между тримата главни персонажи. Специалното отношение към детайла личи отдалеч в характерите, навиците и поведението на централните действащи лица, а и на второстепенните. Щастливи сме да видим Майкъл Шанън (който е изумителен в тревожната психологическа драма Take Shelter – силно препоръчваме!) в ролята на ексцентричния изобщо-не-шпионин Хенри Норкрос. Именно в сцените между него и героя на Майк Майърс орнитологията покълва като основен свързващ елемент и константа в заплетената фабула. Птиците се появяват многократно както като символ на свободата, така и като метафора на наблюдавания субект. Символното значение обаче бледнее на фона на събитийния сценарий и класическата криминална интрига.

Като заговорихме за свободата, няма как да подминем посланието на Амстердам като неприкосновена територия на независимия начин на живот. Градът е убежище за главните герои Бърт, Валъри и Харолд, единственото кътче, където изборът е изцяло в ръцете им, и те творят, забавляват се и помагат на увисналите в бюрократичното следвоенно небитие ветерани. Въпреки че моментът на волно съществуване е мимолетен и не след дълго те нахлузват сивите обувки на ежедневието, Амстердам остава под формата на свободната мисъл и реч в душите им и продължава да ги свързва, макар и от разстояние.

А и кой не обича добрата криминална мистерия? Съвсем в духа на предходните си хитове Американска схема и Наръчникът на оптимиста О. Ръсел оплита кошницата на загадката с ударна доза закачлив хумор и очарователна ексцентричност. Оригиналният почерк на режисьора, динамичната кинематография, стилната сценография и костюми оправдават недостатъците на филма. Признаваме, че действието се проточва в началото на втората половина, разкъсвайки темпото и почти разваляйки ритъма на филма, но остроумните диалози и харизматичните протагонисти спасяват положението. Очаровани сме от Валъри, в чиято кожа Марго Роби е по-магнетична от всякога. Погледната на хартия, героинята е на ръба на изтъркания manic pixie dreamgirl архетип – термин, за пръв път въведен от филмовия критик Нейтън Рабин и използван, за да опише статична героиня, „различна от останалите момичета“. Типично героините, които следват този модел, служат като инструмент за личностното израстване на някой от мъжките персонажи, предизвиквайки катарзис със своето ексцентрично и чупещо всякакви рамки поведение. Валъри обаче излиза от този стереотип, тъй като следва своите собствени стремежи, бори се със собственото си тъмно минало и съществува съвсем самостоятелно, независимо от сценичните си партньори. При все това обаче тя действително се отличава от останалите герои със своето влечение към изкуството, импулсивния си бунтарски характер и бързия си ум. Заедно с Бърт и Хърбърт заформят приятно и симпатично трио и ние с удоволствие ги следваме по стъпките им към просветление, изобличаване на злодеите и личностно освобождение; стъпваме в следите им към техния личен Амстердам.

Амстердам е там, където обичта е лесна; където не трябва да се бориш за доброто, а просто да го почувстваш в сърцето си. Това е място, което избираш свободно, за да живееш извън всякакви социални, времеви и политически рестрикции, и което всеки сам трябва да открие за себе си. Амстердам може да е любим човек или мил спомен, времеви отрязък или мечта, идеал и състояние на духа. Преди всичко обаче Амстердам е споделен – той не би бил същият без неотлъчната подкрепа на най-близките ни. Въпреки неангажиращия характер на филма посланието е въздействащо и нужно в разгара на глобалната дигитална епоха – днес омразата е по-достъпна от всякога, войната е на една крачка разстояние и по-лошо – тя бушува дори тук, между различните поколения, идеологии и общности. Остава ни единствено да се вслушаме в птичата песен и да изберем доброто.
Вижте кога са престоящите прожекции на Амстердам тук.