Познаваме Дейзи Едгар-Джоунс от безкрайно реалистичната серийна драма Нормални хора, където си партнира с Пол Мескал. На пръв поглед можем да отдадем нейното органично и наситено изпълнение на химията между актьорите (и съответно между персонажите). Където пеят раците обаче затвърждава таланта на младата актриса. Превъплъщението ѝ в Момичето от мочурището доказва умението ѝ да пресъздава и най-фините детайли от сложната психика на героинята в комплексната емоционална картина на взаимоотношенията ѝ с останалите персонажи.
Способността на Едгар-Джоунс да разказва цяла история с минимални промени в изражението си личи особено в близките планове, които ни фокусират върху вътрешния свят на героинята и боязливата ѝ нагласа към чуждото. В този ред на мисли домът е един от основните мотиви във филма – домът като свое място, като корени и естествена среда, като познатата обстановка, която те обгръща като ръкавица. Тази проблематика само бегло се докосва до темата за семейството и по-скоро замества приемствеността на рода с приемствеността на мястото като част от индивида. В известен смисъл Кая Кларк е по-пряк наследник на мочурището с неговите животински обитатели, листа, води и риби, отколкото на собствените си родители, които я изоставят още в ранна детска възраст. Принудена практически да се самоотглежда, Кая преоткрива връзката си с природата. Точно натурата се превръща в неин родител, приятел, съмишленик и дом. Виждаме нещо повече в момичето, което крачи смело без обувки, отвъд безсърдечната присъда и отхвърляне от страна на съгражданите ѝ. През погледа на зациклилите в рутина и клишета хора мочурището изглежда заплашително именно защото е непознато. При Кая гледната точка е точно противоположна и до самия финал на филма усещаме в нея известно отрицание към социализирането, нормите и конформизма.
С радост приветстваме решението да бъде запазена голяма част от прозата на Дилия Оуенс под формата на глас зад кадър. Монолозите на Кая на фона на чудесната кинематография на Поли Морган открехват вратичката към неизследвани територии. Там духът се рее свободен, драмите се изживяват тихо и смирено, а любовта е интимна и хармонична, без излишни социални украшения.
Въпреки че началото на филма дава заявка, че криминалната интрига играе основна роля във фабулата, с течение на Където пеят раците откриваме, че тя отстъпва на заден план и служи просто като рамка на съществената история: живота на Кая. Вътрешният ѝ глас ни повежда между смайващо красиво заснетите блатисти пейзажи, позволява ни да усетим полъха от размаханите крила на белите гъски и прохладната вода, която гали глезените ни. Любовната история се явява не само като задвижваща, но и като необходима сюжетна нишка, тъй като нуждата от любов и нежност по парадоксален начин допълва характера на иначе толкова самостоятелната и изолирана героиня. Момичето от мочурището търси блажена самота, но тази самота е крехка и недовършена, когато в нея няма взаимност. Тук на помощ се притичва Тейт. Младият мъж е всичко, за което Кая би могла да мечтае, а по-късно Чейс се появява като задължителен негов контрапункт, който да послужи като двигател както за криминалната развръзка, така и за развитието на героинята.
Сцените в съдебната зала донякъде напомнят на средния сегмент на Да убиеш присмехулник като казус и конфликт, а и като цялостно усещане. Единственият им недостатък е, че липсва баланс между тях и пространните ретроспекции. На моменти романтичните експозиции и идилията на ежедневието на Кая натежават, колкото и красиви да са те. Получава се ефект на контраст, който ни внушава, че сякаш гледаме два съвсем различни филма наведнъж. Дисбалансът личи и в самите герои: докато Кая Кларк е пълнокръвна и убедителна, образът на майка ѝ е едва бегло скициран, което отнема от тежестта на финала. Бихме могли да потърсим и малко повече завършеност в Тейт, за да бъде по-категорична опозицията му с Чейс. Отсъствието на възлюбения на Момичето от мочурището обаче дотолкова преобладава от един момент нататък, че персонажът отстъпва на заден план и трудно успява да възвърне първоначалния си блясък.
С изключение на тези дребни несъвършенства филмът напълно оправдава очакванията ни. Макар че далеч не успява да достигне до дълбочината на книгата, Оливия Нюман, наблягайки предимно на визуалния аспект, успява да разкаже една широкоспектърна и проникновена история за различните измерения на невинността.
За финал се връщаме към заглавието. Където пеят раците се отнася за мястото, където животът тържествува далеч от хората и цивилизацията. Кая и Тейт поначало са много по-близки до дивото, отколкото до питомното. Връзката им избуява именно сред миди и тръстики, а любовта им говори на езика на орнитологията. Ефирни като птичи пера, техните души също запяват единствено когато са пуснати на свобода.
