В една статия за теб срещнах определението ”меланхоличен емси”. Допада ли ти?
Не, изобщо. Мисля, че е адски тъпо. Защото не съм емси.

Но трябва да признаеш, че в музиката ти има доста меланхолия.
Ами, меланхолия има и в песните на Ник Кейв. А никой не го нарича меланхоличен емси. Истина е, че вторият ми албум Some Say I So I Say Light се получи мрачен и меланхоличен – докато пишех песните бях в тъжен период, бях наранен. И това няма как да се отрази – защото от самото начало исках да правя музика, която да е отражение на самия мен и на начина, по който виждам света.

Какво определение би предпочел?
Творя изкуство. И съм човек на изкуството. Точно толкова просто е, нямам нужда от помпозни и объркващи определения.

Притеснява ли те, когато журналистите и феновете не схващат посланията и смисъла на песните ти?
Не знам… Ако трябва да съм честен – това няма никакво значение. И не трябва да има значение за никой, захванал се с музика или изобщо с някаква форма на изкуство. Самата музика е много по-важна от това да предвиждам ефекта й върху слушателите. Предпочитам хората сами да интерпретират моите парчета, да ги използват както и за каквото пожелаят –не желая нищо да им диктувам.

Дебютът ти се казваше Peanut Butter Blues & Melancholy Jam, а втория ти албум носи не по-малко странното заглавие Some Say I So I Say Light.
Хаха, да. Нали помниш как се казваха албумите на Radiohead? Pablo Honey, OK Computer, Kid A. Все заглавия, които не целят да описват или да отразяват абсолютно точно характера на музиката. Аз също действам така – не искам да правя нещата твърде лесни за аудиторията ми. Всяко заглавие е врата, но от самия слушател зависи да мине през нея и да види какво го чака отвъд.

В много интервюта споделяш, че си адски доволен от това как се получил Some Say I… Намираш ли го за голяма крачка напред, в сравнение с първия ти албум?
Не точно. Това просто са два различни албума, като Peanut Butter Blues & Melancholy Jam е отражение на едно друго време. Струва ми се нормално да композираш музика, която да отразява даден период в живота ти. След което да приключиш със записите и с този свой период, да продължиш напред.

Общото между двата албума е, че са доста смели и трудни за категоризация. Така ли ще продължиш – с експерименти?
Да, колкото е възможно повече. Пиша все по-добри текстове, подобрявам продуцентските си умения и бих искал това развитие да се усеща във всеки следващ албум. Едновременно с това, имам представа къде трябва да бъде проектът Ghostpoet и не бих искал да го отклонявам с твърде експериментална и странна посока. Крайностите са ненужни.

Какво те вдъхнови да се захванеш с музика?
В края на 90-те ми беше писнало от самоизтъкващи се музиканти и техните парчета, в които всичко крещеше ”Вижте ме! Вижте ме!”. Реших, ако някога правя собствена музика, тя да е различна, да е по-скоро за света около мен и моята връзка с него. А иначе, слушах толкова много и толкова различни неща, че не знам кой конкретно е голямото вдъхновение на Ghostpoet. Слушах всичко, което ми се стореше интересно – от Squarepusher до Radiohead, от Radiohead до The Sex Pistols и The Clash.

В доста от твоите парчета участват гост вокалистки.
Определено не започнах Ghostpoet с идеята в парчетата задължително да има женски вокали, но пък се получаваше толкова добре, че използваш същия похват и във втория албум. Харесва ми контраста между моя, леко груб глас и по-мекото женско звучене.

Какво представлява проектът Ghostpoet на живо?
Имам си концертен състав, с който вече направих едно малко турне. В София пристигам заедно с барабанист, китарист, който от време на време свири и на баса плюс кийбордистка, която се включва със вокали. Аз пея и пускам електронните звуци и подложки тук-таме. Имам само два албума, така че е ясно – ще има парчета от тях, разделени почти по равно между първия и втория.

Как успяваш да се пребориш със смазващата конкуренция на бритнската сцена?
Като съм абсолютно наясно какво искам. Не се стремя към хитова музика, защото хитовата музика се прави по определена формула – композира се еди-как-си, а после се записва еди-как-си, за да може да влезе в някой Топ 10 или пък направо да бъде номер 1. В тази музика няма никаква душа, тя не ме привлича с нищо. Така че предпочитам да правя каквото ми харесва, да се чувствам комфортно и да не се притеснявам, че никога няма да съм милионер.

А ако случайно се окажеш номер едно в британските чартове? Смяташ ли, че парите и славата ще те разглезят и ще прецакат музиката ти?
Хаха, Ghostpoet на върха на класациите? Звучи доста странно! Ако по някакъв магически начин се окажа в такова положение, то едва ли ще ме промени твърде много. Защото вече съм старичък – станах на 30. Щеше да е малко страшно, ако подобно нещо ми се беше случило, когато бях на неуверен и хаотичен младеж на 20.

Ghostpoet е в Sofia Live Club, 11 декември, 23:00, 15лв от eventim.bg