Това е най-изящната и живописна проза в руската класическа литература. Както и удивително писателско новаторство и смелост на един от големите писатели от втората половина на 19 век.
Ето и откъс от повестта Ася:
Тогава бях към двайсет и пет годишен – подзе Н.Н. – много стара история, както виждате. Току-що бях се почувствал свободен и заминах в странство не за да се "дооформя", както се казваше тогава, а просто да видя свят. Бях здрав, млад, весел, парите ми нямаха свършване, още не знаех що е грижа – не му мислех за нищо, правех каквото си ща, с една реч, процъфтявах. Тогава и наум не ми идваше, че човекът не е растение, та дълго да процъфтява. Младостта се храни с позлатени курабийки и си мисли, че това е то, хлябът насъщен; а може да дойде време хлебеца да си изпросваш. Но да не умуваме напусто.
Пътешествах без цел и без всякакъв план; спирах навсякъде, където ми харесваше, и начаса тръгвах пак на път, щом закопнеех да виждам нови лица – именно лица. Интересуваха ме само и единствено хората; не можех да търпя импозантни паметници и забележителни сбирки; само видът на лон-лакея беше достатъчен, за да ме обземе тъга и злоба; едва не откачих в дрезденския Грюне-Гевьолбе. Природата ми действаше изключително силно, но не обичах тъй наречените ѝ красоти – дивни планини, урви, водопади; не понасях да ми се натрапва, да ми пречи. Ала живите, човешките лица – приказките на хората, движенията, смехът им – без това не можех. Сред навалицата винаги ми беше леко и радостно; весело ми беше да вървя накъдето отиват другите, да викам, когато другите викат, и в същото време обичах да гледам как същите тези други крещят. Беше ми забавно да наблюдавам хората… че дори и не ги наблюдавах – изучавах ги с някакво радостно и ненаситно любопитство. Но ето че пак се отклоних.
И тъй, преди двайсетина години живеех в малкия немски градец З., на левия бряг на Рейн. Търсех усамотение: наскоро сърцето ми бе наранено от една млада вдовица, с която бях се запознал на баните. Тя беше много хубава и отракана, кокетничеше с всички – и с мен, грешния, – отначало дори ме насърчаваше, а после жестоко ми се подигра, като ме пожертва за един червенобузест баварски лейтенант. Право да си кажа, сърдечната ми рана не беше много дълбока; но сметнах, че е редно да се отдам за известно време на печал и самота – с какво ли не се залисва младостта! – и се заселих в З. Градецът ми хареса с това, че бе разположен в подножието на два високи хълма, със старинните си стени и кули, вековните липи, стръмния мост над бистрата рекичка, която се вливаше в Рейн, а най-вече с хубавото тамошно вино. По тесните улици вечер, току след залез слънце (беше през юни), се разхождаха гиздави светлокоси немкини и като срещнеха чужденец, изричаха със сладко гласче: "Guten Abend"! – а някои не се прибираха дори и след като луната се издигнеше над островърхите покриви на старите къщи и дребните камъни на уличния паваж ясно се очертаеха под неподвижните ѝ лъчи. Обичах да скитам по това време из града; луната сякаш се вторачваше в него от чистото небе, градът усещаше този поглед и се възправяше трепетно и кротко, цял облян от светлината ѝ, тази безметежна и в същото време тихо вълнуваща душата светлина. Златистият петел на високата готическа камбанария слабо блещукаше; със същия златист отблясък трептяха струйки по черния гланц на рекичката; тънки свещици (немецът е пестелив!) скромно мъждукаха в тесните прозорци под аспидните покриви; асмите тайнствено подаваха завитите си мустачки иззад каменните огради; нещо притичваше в сянката край старинния кладенец на триъгълния площад, внезапно се разнасяше сънливото изсвирване на нощния пазач, глухо ръмжеше добродушно куче, а въздухът направо те галеше по лицето и липите ухаеха така сладко, че гръдта неволно дишаше все по-дълбоко и по-дълбоко, а думата "Гретхен" – дали възклицание, дали въпрос – сама ти идваше на устата.
Градецът З. е разположен на две версти от Рейн. Често ходех да гледам величавата река и пресилено бленувайки за коварната вдовица, прекарвах дълги часове на каменната пейка под един самотен огромен ясен. Малка статуя на Мадоната с почти детско лице и червено сърце, пронизано от мечове, печално надничаше през клоните му. На отсрещния бряг се намираше градецът Л., малко по-голям от този, в който бях се заселил. Една вечер седях на любимата си пейка и гледах ту реката, ту небето, ту лозята. Пред мен белоглави момченца се катереха по една лодка, измъкната на брега и обърната с насмоления си тумбак нагоре. Корабчета тихо се гонеха с леко издути платна; вълните, едва надигайки се, се плъзгаха и отминаваха с тих ромол. Изведнъж до мен долетя музика и аз се ослушах. В град Л. свиреха валс; контрабасът отсечено жужеше, цигулката приглушено извиваше, флейтата пискаше бойко.
– Какво става? – попитах приближилия се към мен старец с плисиран жакет, сини чорапи и обуща с катарами.
– Ами – отговори ми той, след като премести мундщука на лулата си от единия край на устата в другия – студенти от Б. са дошли на комерш.
"Я да го видя тоя комерш – помислих си, – тъкмо не съм ходил в Л." Намерих лодкар и поех към другия бряг.
Първа любов и други повести е в книжарниците от Колибри, цена: 22лв
