Когато започнах да се занимавам с мода, бях едва на 16. Оказах се в чужбина, с една карта за метрото и много ангажименти, изобщо не знаех къде се намирам. Почувствах се по абсолютно същия начин, когато започнах да снимам. Имах големи притеснения дали ще се справя, но пък репетирахме един месец и успях да се запозная с останалите актьори, а те бързо ме предразположиха, така че всичко стана по-лесно.
Често актьорите имат и челни сблъсъци с режисьора на филма. Как бе работата ти с Иво Стайков?
Аз съм лесен характер. От 15 години работя като модел в чужбина и едно от нещата, които най-много са ми помагали в това, е било търпението. Така беше и по време на снимките на Пъзел – целият процес бе дълъг и изтощителен, два месеца почти не виждах семейството си. Трудностите идваха от това, че всичко бе съвсем ново за мен и на моменти просто блокирах, а точно тогава Иво Стайков ме насочваше.
Как ти се стори финалният вариант на филма?
Ще мога да кажа след премиерната прожекция… Още не съм го гледала, но ми е много любопитно как се е получил.
При дебюта си в киното ти се налага да си партнираш с добре познат и утвърден актьор като Асен Блатечки. Какво беше усещането?
Честно да си кажа, преди работата по Пъзел, знаех съвсем малко за Асен – не бях наясно, че е толкова известен и че е български секссимвол. Дори се учудих, че когато снимахме една сцена на Раковски, доста хора се спираха, поздравяваха го и искаха автографи. С Асен се работи много лесно. В нито един момент не ме е карал да се чувствам като дебютант, нито ми е давал наставления от позицията на големия актьор. По-скоро ме успокои и ми помогна да забравя, че снимаме, което направи всичко много приятно.
Покрай живота и работата в Париж вероятно си пропуснала новите български филми?
Да, обаче сега наваксвам. Слава Богу, повечето от тях вече ги има на dvd. Много ми хареса Островът – макар че ми се наложи да го видя два пъти, защото първо ми беше малко объркващ, но на втората прожекция разбрах и оцених филма. Също така – Кецове, Дзифт, Мисия Лондон, Стъпки в пясъка… Струва ми се, че в момента е изключителен етап в развитието на българското кино.
Виждаш ли своето бъдеще в актьорството?
Още не съм сигурна, че искам да се занимавам с кино… Изобщо не знам дали ще остана в България – върнах се тук уж за малко, а останах дълго. И все още не мога да свикна с живота тук, липсват ми големите интернационални градове като Лондон и Ню Йорк, свободата да се развиваш там. Твърде дълго живях извън София и животът ми, и приятелите ми не са тук.
Кои са плюсовете и минусите на големите градове, в които си живяла досега?
Ню Йорк е град, в който никога не бих живяла заедно с моето семейство. Въпреки че говоря отличен френски и най-дълго съм живяла в Париж, все още намирам местните за доста затворени и резервирани към чужденци. Лондон ми напомня много на Ню Йорк, но в европейски вариант – по-чисто е, има повече паркове и зеленина, лесно можеш да си представиш живота там с дете и семейство. А хубавото на София е, че роднините ми са тук… други плюсове, честно казано, не мога да изтъкна.
Интересното е, че точно преди да се гмурнеш в света на модата, си била бунтарка с мешка и кубинки…
Хаха, майка ми много може да разкаже точно за това. Често ми напомня за тийнейджърските ми години и казва, че ще се радва дъщеря ми да ми го върне по същия начин. Защото изкарах труден пубертет – бях бунтарка, обявила война на всичко модерно, обличах кубинки, мешки и пуловерите на баща ми. В един момент се наложи да сваля кубинките и да сложа токчета и пола, което си беше истински шок, хаха.
Какво слушаше тогава?
Първо слушах The Doors и Deep Puprle, после пък се появиха Nirvana, Red Hot Chili Peppers, Pearl Jam и Alice in Chains.
Тези дни остава ли ти време за музика и концерти?
О, да. И се радвам, че продължавам да слушам същата музика, както тогава, и не пропускам концерт на любима група. На RHCP се радвах като малко дете, бях и на Sofia Rocks с Guns n’ Roses, но там се разочаровах малко…
