Бях едно от онези хлапета, които постоянно четат. Попивах всичко, което пристигаше вкъщи, вестниците, списанията. Отделно ходех в библиотеката да търся детски книги. Но имаше време и за игра, всъщност бях доста добър в спортовете. Просто моят начин да си почивам беше като чета. Когато в училище започнахме да изучаваме поетите, на повечето деца не им харесваше или пък смятаха, че е твърде трудно и дори скучно. А на мен ми се стори много умно да можеш да разкажеш история в толкова кратък текст. На 15 открих и съвременната поезия. Разбрах, че исландците също правят доста луди неща с думите и си казах, че искам да бъда един от тях. Така започнах да пиша. Междувременно се запознах с музиката на Дейвид Боуи, той беше моят идол.
Беше? Вече не е ли ваш идол?
Е! Но харесвам старите му неща. Първият албум, който си купих беше Diamond Dogs. Страшно харесвам тази част, в която има речитатив, много силен и драматичен, за футуристичната дистопия. Heroes също беше важен за мен. Уважавам това, което Боуи направи за културата и милиони деца като мен по света, той беше ментор за нас. Говореше за нещата, които го вдъхновяват, а ние хуквахме да ги търсим – четяхме книгите, гледахме филмите, слушахме музиката, за които той споменаваше. Текстовете му бяха така странни, ту научно-фантастични, ту малко еротични, но винаги предизвикателни.
Боуи ли ви запали да започнете и вие да пишете текстове за песни?
Не, дори никога не съм мисил, че мога да се занимавам с това. През 80-те имаше експлозия от нова музика в Исландия и много от приятелите ми свиреха в групи. Понякога драсках по нещо за тях, но не беше сериозно. Не и преди да започна да пиша за Бьорк.
Исландия е малка, но все пак как се срещнахте с нея?
Запознахме се, когато моят най-добър приятел ме представи на новата си приятелка – това беше Бьорк. Бяхме млади, тя на 16, аз на 19. Вече сме приятели от цяла вечност. Когато ми предложи да работя с нея по песента й Isobel през 1995, тя на практика трябваше да ме учи как се пише текст за музика. Задавах й куп въпроси: как използва думите, когато пее, какво харесва в звученето им. Направихме си уъркшоп и цял ден обсъждахме текста. Така започнахме да работим заедно. Всъщност писал съм текстове за песни главно за нея. Иначе връзката ми с музиката са моите либрета за опери.
Това звучи много сериозно, сега работите ли по някое либрето?
В момента имам две опери. Едната е още в началото, а другата тъкмо я завърших и ще има премиера в Лондон следващата година. Казва се Folie au Deux (Лудостта на двама), композитор е Емили Хол. Историята е за двойка, която живее в близост до един електрически стълб. Мъжът започва да получава съобщения от него, стълбът му говори и го кара да върши всякакви неща. Интересното е, че той успява да въвлече и жена си в този налудничав свят, в който и двамата започват да вярват.
Във вашите истории винаги има фантастични елементи, какво е значението им?
До голяма степен съм се формирал като писател под влиянието на сюрреализма в литературата. Открих го още през 80-те, когато започнах сериозно да се интересувам от поезия. Бих казал, че всичките ми текстове са базирани на разбирането ми за човека като кръстопът между вътрешния му свят и външната реалност. Както принципа на удоволствието и принципа на реалността при Фройд. Вярвам, че това, което преживяваме, емоциите и фантазиите ни, са също толкова важни, колкото и т.нар. колективна реалност. Ако един силно религиозен човек твърди, че вижда как някой минава през стената, ние трябва да уважим това, защото за този човек то е факт.
Кои са най-хубавите думи, които сте чувал като коментар за книгите си?
След публикуването на Сказание за лисицата (издаден и у нас – бел.ред.) една жена ме спря на главната улица в Рейкявик и ми каза: "Благодаря ви, че написахте тази книга, защото моята дъщеря е родена със синдрома на Даун като вашата героиня. Това, че тя вече е част от литературата ни, е много важно за нас." Написах този роман, защото осъзнах, че в Исландия вече не се раждат такива деца. Има ранна диагностика и 99% от родителите се отказват от плода. Тъжно е, и страшно. Всъщност ние не познаваме хора с това заболяване, рядко ги виждаме, защото те са затворени в институции. Само близките им знаят колко "нормални" са те, че се научават да четат, имат хобита, понякога и работа. Има толкова много причини да не ги убиваме преди да са се родили.
Как работите – само с лаптопа си или на бюро, покрито с листа и бележки?
Имам едни малки бележници, но проблемът е, че постоянно ги губя. Листчетата със страхотни идеи винаги остават в някое чекмедже или ги забравям в трамвая, в кафенето. Но аз имам теория, че ако една идея е добра, тя остава записана в мозъка и ще се появи отново. Иначе особеното при мен е, че непрестанно събирам информация за какво ли не. От години, например, пазя всичко, което откривам за испанския грип и немите филми. Така се случи, че това са ключови теми в последния ми роман.
Познавате ли някои български писатели, които сега ще може да видите в София?
Познавам Георги Господинов. Неговият Естествен роман е преведен на исландски, а писателят беше тук преди 2-3 години. Тогава се срещнахме за кратко и ще се радвам да го видя отново. Чета много добри отзиви и за Милен Русков.
Никога не сме били в Рейкявик – кое е най-хубавото в този град?
Най-хубавото е, че това е моят дом. Живял съм в Лондон, Холандия и Берлин, но Рейкявик е моето вкъщи. Градът е малък, аз живея близо до стария център с езерце, книжарници, кафенета – но имайте предвид, че при нас стар означава едва на 100-150 години. Освен това Рейкявик е втората по големина гора в Исландия, толкова е зелен. През лятото е много красиво, от май до август денят продължава 24 часа. До 3 сутринта можеш да се разхождаш по улиците с приятели или да бъдеш на парти, ако си млад.
Най-добрият виц за скандинавци, който сте чувал?
За всяка скандинавска страна има различни вицове. В Норвегия се шегуват с шведите, в Дания – с норвежците, в Швеция – с финландците. Не знам какво разказват за исландците – ние сме толкова далече, че добрите вицове никога не стигат до нас. Е, има един, за който се сещам: Защо кенгурата живеят в Австралия, а исландците – в Исландия? Защото кенгурата си избрали първи.
Срещите със Сьоун са на 12 декември в Мраморно фоайе на НДК.
Представянето му е от 18:30 с модератор Андрей Захариев.
От 15:30 до 17:00 ще участва в дискусията Не става дума само за пари! Как в Скандинавия и България се подкрепя международната литературна комуникация с проф. Вера Ганчева и Георги Господинов, модератор Яна Генова.
