"Беше 2014, първи март, прекрасно време: мрачно, външна температура около 2 градуса". В тази атмосфера Владимир Спасов за пръв път разпъва статива си и насочва камера към извисяващия се пред него фар. Още тогава знае, че иска да обиколи всички подобни структури по Черноморието ни и да ги документира един по един, запален от снимките на Бернд и Хилла Бехер. Това впрочем му е хоби (иначе е инженер), с което се занимава "от 7-8…" – години? – "не, годишен!". Тогава баща му го научава как да снима и да проявява филми. А изчезването му се струва важна тема – фаровете бавно са изместени от други навигационни системи, което е едно обяснение на обсесията му. Другото е просто – морето му е вдъхновение, и то не само фотографски, но и ветроходно. Днес обаче сме на снимачна вълна – докато поредната му изложба тук (правил е и извън страната) реди фаровете на Владимир във PhotoSynthesis до 26 октомври, го питаме за историите му с някои от пътеводните светлини в серията, като започваме от онзи чудесен първи март преди 5 години.
Ахтопол
В началото взех карта, статив и дрехи и заминах. Знаех, че някои от фаровете не са публично достъпни и, за да имам разрешение да ги снимам, първо трябва да натрупам база. Така започнах с тези, до които може да се стигне свободно, и първи беше Ахтопол. Той е в морето, а около него има още скали. През лятото е лесно – минаваш по топла вода и стигаш до хубава гледна точка. Зимата обаче намокриш ли се, си дотам, затова катеренето беше тегаво. Знаех, че трябва да си дам време. Трябва да усетиш мястото, иначе не става, на снимките им личи. В един по-широк смисъл правя портрети на тези постройки. Когато фотографът и моделът са в кондиция, това се вижда по резултата; фарът винаги е във форма, но трябваше и аз да бъда. Ако не съм, има нервност, накрая се появяват неточности. Бях истински въодушевен да започна проекта, фаровете са магнит за всички нас. По целия свят е така – където има маяк, там има и хора.
Поморие
Този е на половин морска миля навътре и първо опитах да го снимам отдалеч, но така изглеждаше миниатюрен. После ходих много пъти да го проучвам и в крайна сметка едно лято отидох с кораб, за да видя какво ще стане отблизо. Оказа се, че като има слънце, пак не става, но разбрах, че ми трябват спокойно море и безветрие. Такива условия тук има само през зимата. Върнах се през 2016 в правилния сезон, но първата лодка, с която се бях договорил, не успя да запали – беше твърде студено и моторът отказа. Трябваше да намеря някой друг и тръгнах от рибар на рибар да ги разпитвам. Обяснявах какво и защо правя, а те виждаха един луд човек – четеше се в погледите им. Накрая един каза „добре, чакай половин час да си оправим мрежите, и влизаме“ (срещу съответното заплащане, разбира се). Това бялото отстрани е лед – морето предния ден е било доста бурно.
Каварна
Този фар е изцяло от метал и е много красив, няма друг подобен. Има изкуство, вложено в него. Във всеки фар има нещо артистично, колкото и да е просто, но всички са различни. В селекцията за изложбата избрах този, защото вече го няма. Снимах го през 2014 и беше на мястото си до миналата година, но беше малко ръждясал, така че общината го отряза и го замени с бидон с крушка. Представете си нещо като ваза, направена от бял стъклопласт, с лампа, сложена отгоре. Много по-нисък е и няма нищо в него чисто естетически. Снимах и този фар – като потвърждение, че старите изчезват и се заменят от нещо друго. Стъклопластът е най-евтиният начин на изработка. Да, не ръждясва, но какво от това? Като го почукаш, дрънчи на кухо.
Евксиноград
За царския фар ми трябваше разрешение от Министерски съвет – те стопанисват резиденцията. За мен е най-красивият от архитектурна гледна точка, а парапетът му е уникален. Във варненския залив не е така сурово, както по носовете, където е тежко и архитектурата трябва да е далеч по-проста. Не могат да оцелеят такива детайли там, нито толкова високи постройки. Иска ми се да бъде запазен, надявам се в скоро време да го боядисат отново, въобще повече грижи да полагат – вратата му например беше леко отворена, когато отидох. И тук чаках часове наред светлината. Снимам предимно пейзажи и съм свикнал: ако дойде – дойде, ако не – и утре е ден. Специално за тази серия бях силно мотивиран, защото реших, че трябва да се случи. На юг обаче е по-лесно да се срещаш с хора, отколкото на север. Там по време на снимките никой не иска да говори с мен за нищо. Различни са хората, по-студени. Не са лоши, разбира се, просто са други.
Емине
Любим ми е като цветове и архитектура. Намира се в поделение, стопанисват го военноморските сили. Писах им със списък от постройките, до които ще имам нужда от достъп, и те ми позволиха, като имаше обаче един военен, който трябваше да ме придружава. Днес сме приятели – той обича фаровете и се грижи за тях по цялото Южно Черноморие. Първо бяхме до Света Анастасия (където цял ден си говорихме за морето), после ходихме до този и до още няколко. На Емине е сложно – не можеш да се отдалечаваш много, защото пропадаш като гледна точка, а ако мръднеш още малко, пропадаш и в урвата. Подухваше вятър и понеже има станция, отидох да питам метеоролозите дали ще спре. "А, момче, то е тихо в момента", казват ми – 12 метра в секунда вятър! Оказа се, че на това място има 2 или 3 дни в годината, когато е напълно спокойно. Буташе ми статива – бях планирал да снимам по залез, но без опора няма как. Затова зачаках облак, за да закрие слънцето, което и стана – след няколко часа.
Владимир Спасов е на spassov.net
Изложбата е в кафе-галерията на PhotoSynthesis до 26 октомври, на 14 октомври от 19:00 има среща с автора
