Покаяние е важен филм не само от културна и естетическа, но и от историческа гледна точка. Лентата има смелостта да противопостави вярата, изкуството и нравствеността срещу властта и репресиите в името на „народния прогрес“, въпреки времето, в което е заснета. Интересно е, че филмът е създаден още през 1983 година, но е забранен до 1987, когато прави премиерата си на фестивала в Кан и получава Голямата награда на журито.

Филмът се простира в два времеви потока, като сюжетната рамка служи за напомняне, че паметта на хората е къса и избирателна, а зверствата на властта често остават затворени в най-дълбоките пещери на съзнанието. Подобно на наводнените подземни галерии, в които Авел се опитва да осмисли безпощадната природа на баща си, насилственото окастряне на духовните крила на един народ също остава заровено там, където историята е принудена да мълчи. Целенасоченото унищожение на личността и подмяната на установените ценности с нови обезстойностява творческото изразяване на индивида и го превръща във враг.

„За да запазите благополучието си, невинния ще обявите за престъпник, нормалния – за луд“, заявява единият от героите в изблик на желание за справедливост. Абсурдът на фарса, който служи за маска на въпросните лични облаги, е още по-ясно изразен в парадоксалната природа на музикалното оформление. Игривата музика гъделичка струните на иронията на фона на ужасяващи картини, а в други моменти резонира с точно преценени емоционални акорди в хармония с действието. Интересно е да забележим, че Варлам и подчинените му също често влизат с песен на уста, но тази песен е просто театър. Всичко за него е някакво представление, игра на надхитряване, за да получи това, което иска. Това бездушно приземяване на изкуството и отнемане на смисъла му е обобщено в образа на църквата, която зърваме в първата половина на филма. Нейните столетни фрески се крепят на фона на стряскащи студени научни съоръжения. Тук съоръжение по-скоро ни навява мисълта за въоръжение – снаряжение против всичко най-възвишено в човешкия живот.

Варлам е безапелационен антагонист. Той представя думата си като думата на народа, което я установява като неприкосновена територия. Именно това е тиранията, сведена до просто определение. Въпреки че думите идват от народ-призрак, фиктивен като обвиненията срещу интелигенцията, не може да става и дума за възражения. Всеки, посмял да се опълчи, бива заглушен и насила изчезнат. Паметта за него обаче остава, а с нея като верижна реакция се зараждат желанието за отмъщение и нуждата от опрощение.

Важно е да обърнем внимание на сюрреалистичния подход към най-жестоките сцени, в които декорите на държавните предприятия са подменени с обрасли с бръшлян руини, а ролите на несправедливите съдници са облечени в алегорични доспехи. Така милиционерите се превръщат в рицари, до разпитващия седи справедливостта със завързани очи, а изолацията на един съсипан диктатор е изобразена като олющени бетонни стени насред пустошта. Покаяние е филм за неосъзнатия личностен провал и неусетното разрушаване на свободата на духа. Изопачени и издокарани като приказни идеали, всички тези всеобхватни прегрешения не могат да бъдат осъдени приживе, но остават с празни ръце пред смъртта.

Оказва се, че като в древногръцка трагедия покаянието е избор на идните поколения. Тяхно решение е дали да вървят в стъпките на предшествениците си, или да отмият стореното от тях. Духовното съзряване и възвръщането към доблестта и саможертвата доказват, че наистина няма смисъл от един път, ако той не води към храма.