Похвалите само претоварват и без това изостреното ми чувство за отговорност. Вече си в капана на постижението – не можеш да отстъпваш назад. Всъщност да завишаваш очакванията и изискванията към себе си от страна на другите е коварна, но и стимулираща работа. Тя много те задължава, но пък и те поддържа в кондиция.
Как приемаш успеха на филма – спокойно, все едно си го очаквал, или се вълнуваш при всяка награда и похвала?
Давам си вид, че го приемам спокойно, но вътрешно се вълнувам. Всъщност аз съм постоянна храна за собствените си емоции, а те ме ядат със завиден апетит.
Коя случка покрай фестивалите с филма ти е най-важна – среща, коментар, реакция на публиката…
Едно знаменателно съвпадение. Миналото лято в първия снимачен ден на Дзифт почина Ингмар Бергман. Това лято в последния московски фестивален ден Лив Улман ни изстреля в света на киното (актрисата показа недвусмислена симпатия към целия екип и след награждаването Явор дори получи целувка – бел. авт.).
Коя е най-голямата ти победа около Дзифт?
Целувката на Лив.
Българите са доста предпазливи с родното кино, имаш ли притеснения, че въпреки рекламата, възторжените коментари и тътена за успеха му в чужбина филмът няма да се гледа у нас?
Не. Предразсъдъците са за това да бъдат опровергавани.
Филмът разчита много на модерното ни чувство за хумор. Дори когато героите си разказват истории в болницата, наподобява части от Старицата от Калкута. Търсеше ли връзка с този вид абсурд?
Да, битовият абсурд на социализма е почва, на която черният хумор вирее добре. Неслучайно най-хубавите български комедии от онази епоха се занимават с битовия абсурд.
Не мога да не те попитам кой измисли татуировката под мишницата на главния герой Молеца?
Не е измислена. Заимствана е от реално съществуваща татуировка след обстойно проучване на практиките на татуиране в затворническите субкултури.
Филмът е пълен със странни типове, кой ти е любимият?
Бебето смукач Цеко Цеков.
Имаш два нови проекта в киното, ще споделиш ли малко подробости?
Казват се Цинкограф и Неон. Авторът им е Владислав Тодоров (автор и на романа Дзифт – бел.авт.) и засега са още в идейна фаза. Първият е политически психотрилър, вторият – футуристична антиутопия. Повече не казвам.
Преди няколко дни мина премиерата на Калигула, разкажи за представлението.
Калигула е пиеса на Албер Камю, в която става дума за добре познатия римски император Гай Юлий Цезар Август Германик Калигула, който извършва фактическо покушение срещу държавната системата, която сам оглавява. Представлението е решено в една особена стилистика, която бих определил като екзистенциален пънк. Спектакълът е съвместна продукция на варненския театър с френския театър Розата на ветровете от град Лил. Калигула вече се играе редовно на варненска сцена, а му предстоят софийска премиера, премиера в Лил и турне във Франция. Освен ядрото на варненската трупа, с което работя често и което добре познавате, в този спектакъл ще видите и младите актьори Димо Алексиев, Росица Дичева, Владислав Виолинов и Гергана Арнаудова. Не само ще ги видите – ще ги запомните.
Кое е най-голямото ти постижение тази година?
Раждането на дъщеря ми.
На какво искаш да я научиш?
Засега – че светът е уютен, красив и вълшебен.
Какво ти предстои оттук нататък?
Точно каквото пишеше в късметчето, което ми дадоха с кафето: Пътуване.
