Филмовите събития на 2012 са: прекрасният Хавър на Аки Каурисмаки, чудесният А защо да не живеем заедно с великолепните си актьори, сред които Джейн Фонда и Джералдин Чаплин, анимацията Оживелите картини, документалният филм Марли, феноменалният 15-часов История на филма: Одисея, неистовата Мерил Стрийп в Желязната лейди и един от най-добрите филми, които съм гледал напоследък – майсторската екранизация на Валтер Салес на романа на Джак Керуак По пътя. Събитие е също, че най-важните филмови фестивали у нас имат своя все по-вярна публика, която ги чака с нетърпение – доказателство е препълнената с близо 4000 души зала на прожекцията на На Рим с любов в НДК през ноември.
Българското документално кино определено засенчи игралното през 2012 – и с над 15 хиляди зрители (и приходи над 100 000лв) на Стоичков, и с многобройните награди за Последната линейка на София (включително в Кан и Карлови Вари), и с успеха на Момчето, което беше цар, Татко прави мръсни филми и Балканска мелодия. Но през 2013 ще излязат два игрални български филма, вече наградени на Златната роза във Варна, които ще се радват на висок интерес – Цветът на хамелеона на Емил Христов и Аз съм ти на Петър Попзлатев.
Личното ми кинооткритие за годината са късометражните български филми – има много млади режисьори с потенциал и талант да правят сериозно кино. Може би просто трябва да намерят начин и да имат сили да го правят съвсем независимо, с малки бюджети, а не да чакат държавно финансиране – ако успеят, със сигурност ще има все повече български филмови събития.
Койна Русева
Театралното събитие на годината е… самата публика. Публиката, която пълни салоните, която иска да се пренесе в паралелни светове, да е съпричастна, да съпреживява. Всевечната потребност на човека да мечтае, да слуша приказки – тя е събитийна. За щастие, някои от приказките за възрастни (спектакли) имаха размах и дълбочина, други не толкова, но ги има… и има избор.
Колкото до личното ми театрално откритие за отминаващата година – ами, това е фактът, че след толкова години в професията все още ми е интересно, все още се заигравам като дете, а това е толкова ужасно… хубаво.
Андрей Пеев
От тези, които организирахме в клубен формат, събития бяха Theophilus London и Beardyman. Главно защото са провокативни, не широко популярни у нас и рискови, но показаха, че тук все пак има публика и интерес. Събитие, на което отидох с желание и интерес, бе организираният от Жил Петерсон Worldwide Festival в Сет, Франция. Там имаше разнообразна селекция в рамките на една седмица –изпълнения на Nicolas Jaar, Four Tet, Robert Glasper Experiment, Грегъри Портър…
2012 у нас като цяло бе нулева откъм музикална стойност. Отново. С 20 години закъснение акостираха и RHCP, два-три джаз концерта тук-таме и мега изпразването на “големите” ни фестивали. За съжаление на хиляди меломани Parklive Fest не се състоя, а имаше убийствен лайнъп… И този фестивал все още няма аналог у нас.
Това, което продължава да се случва за поредна година, са концертите на Ричард Клайдерман, Chambao, Stereo MCs, Искра Радева, Веско Маринов и откритието ми на годината – Йоргос Мазонакис. Да продължавам ли?
А през годината определено излезе адски много добра музика – албуми на Flying Lotus, Kendrick Lamar, The Hics, NeferTT, Andrew Ashong & Theo Parish, Andres, Jose James, Hiatus Kaiyote, Mala in Cuba… и още, и още, и още.
Стефан Иванов
Чудех се дали събитията трябва да са само от пространството на изкуството и литературата, или да са събития в широк смисъл. И направих два списъка. В литературния са смъртта на Вислава Шимборска, Ейдриън Рич, Морис Сендак, Рей Бредбъри, Гор Видал и Борис Стругацки. Именно смъртта, защото и тази година прекалено много хубави книги са излезли, прекалено много награди са раздадени и е трудно да се определи кое е най-важното събитие, но винаги е важно, даже е отвъд важното, когато един изключителен писател никога вече няма да може да напише нещо ново.
През 2012 в нашата литература се случи много, но се случиха и протестите на Орлов мост. Не е хубаво да се сравняват такива неща, но в литературата ни липсва събитие с такъв споделен отзвук, актуалност спрямо тук и сега, заряд, честност, сила, интензитет и смисъл, а може би в това няма нищо изненадващо, защото, имайки предвид множеството местни изкривени предпоставки едно да може да се случи, а друго да не може, това напълно попада в изкривения ред на нещата.
От последните седмици са ми най-важни книгата на Микеланджело Антониони, събраните пиеси на Сара Кейн и Затворникът на Рая на Карлос Руис Сафон, който чета само за удоволствие. Бих добавил и Портокалът на Нютон и други стихотворения на Ева Липска и преводите на трагедиите на Шекспир на Александър Шурбанов. Бих добавил и Против Сент-Бьов и други есета на Пруст, и трагедиите на Еврипид. Бих добавил и издаването на Удоволствието от текста на Ролан Барт, дори само заради заглавието. Бих добавил още много книги.
Светлана Куюмджиева
Събитието на годината беше изложбата Документа в Касел, нейното 13-о издание, с куратор Каролин Христов-Бакърджиев. Изложбата поначало има огромно значение за световната арт сцена като събитие, което прави преглед на важните тенденции, имена, концепции на всеки пет години. За първи път имах възможност да я видя на живо и съм наистина много впечатлена.
А тук се случи първата копка на музея, познат като Българския Лувър, което си беше един силен жест на управленска суета и доволство. И нищо повече в областта на културата. “Лувърът” се строи, кучетата си лаят, ако мога да перифразирам старата поговорка. За поредна година не се случи реална промяна в стереотипното мислене и реакции на тази власт спрямо съвременната култура. Не се случиха и някакви особено силни и забележими изложби.
Аз обаче преоткрих някои художници, които познавам отпреди, и които пак успяха да ме възхитят с развитието и с отношението си към изкуството.
