Пропагандата е празнота. Разговор с Фатмир Кочи

Албания през 70-те. Свободата на словото е ограничена, религията е забранена, а китайската културна революция хвърля сянка върху всеки аспект на албанското общество. Пропагандата и цензурата са в разгара си, а индивидът се изправя сам срещу системата. Звучи антиутопично, но това е тежката реалност, от която ни делят само броени десетилетия и няколкостотин километра. Режисьорът Фатмир Кочи пресъздава тази действителност с ирония и чувство за хумор в новия си филм Възходът и падението на другаря Зило, чиято премиера гледаме на 10 октомври от 19:00 в Дома на киното като част от програмата на Cinelibri. Можем да се насладим на филма в компанията на самия Кочи и сценариста на продукцията Майк Дауни, а след събитието можем да се сдобием и с автограф. Преди това обаче трошим пропагандната машина в един вълнуващ разговор с албанския режисьор.

Бихте ли разказали малко повече за себе си?

Името ми е Фатмир Кочи. Аз съм албански режисьор. Израснал съм в Тирана и все още живея там. Обожавам града, харесва ми лудостта му и състоянието му на вечна промяна и трансформация. Поддържа ме жив и това разпалва моята креативност.

Времето, в което съм роден, беше изключително интересно, защото половината си живот прекарах под един от най-бруталните диктаторски режими в Европа – албанския комунистически режим, в рамките на който свободата не беше начин на живот, а цел, за която да живееш. Често се сещам за това, когато някой ме попита днес какво ме мотивира, какво ме накара да стана режисьор.

Накратко, но по същество – усетих изкуството на киното за първи път, когато бях около 11–12-годишен. Имахме малък театър в училище, който започнах да посещавам от седми клас нататък чак до гимназията. Бях голям киноман. Гледахме филми без билети, като прескачахме стената на лятното кино или се катерехме по дърветата наоколо. Даваха предимно италиански филми, понякога френски, всички от които подкрепяха лявата идея. Имаше тук-там и някой американски филм, но също спадащ към тази идеология. Помня, че съм гледал доста неща на Чарли Чаплин в този период. По-късно в живота осъзнах, че трябва да се запиша в университета по изкуствата, и така започна всичко.

Кой режисьор или филм би казал, че ти е оказал най-голямо влияние?

Определено Луис Бунюел. Случи се случайно. Мисля, че беше, когато бях на 17 и с един мой приятел от гимназията отидохме тайно до кубинското или испанското посолство, за да вземем списания на чужди езици от техните кофи за отпадъци. В момента, в който се стъмнеше, отивахме там, за да претърсим боклука. Откривахме най-вече списания, посветени на изкуството или модата, които те бяха изхвърлили. Бях започнал да уча английски и можех да чета добре на чужд език. Така попаднах на Луис Бунюел за първи път и помня, че бях силно впечатлен от начина, по който изглежда. В едно от изданията видях негова снимка със Салвадор Дали или Пикасо – не съм сигурен кой от тях беше, спомените ми са мътни. 

Може би и Чарли Чаплин ми е повлиял по някакъв начин, но за него не съм толкова сигурен. Харесвам го като актьор, но неговите филми не ме впечатляват особено. Обичам и Федерико Фелини, както и целия неореализъм и постреализъм.

Кои са основните промени, причинени от възхода и падането на тоталитарния режим в Албания?

Как да го кажа? Цялата система се преобърна с главата надолу в името на така наречения социалистически реализъм и неговите ценности и естетика. Изкуството не успя да му устои. Имаше много малко ценности… Изкуството беше единствено под формата на пропаганда и поради това рязко избледня границата между истинския артистичен порив и натиска отвън. Ако не усещаш онази творческа искра в себе си, желанието да кажеш нещо важно, ако нямаш мисия, произлизаща от дълбините на ума ти и душата ти, надали можеш да създадеш наистина въздействащ креативен проект, независимо дали говорим за кино, литература или изящни изкуства.

Истината е, че албанското изкуство не беше особено развито преди 40-те. Нямахме никакво авторско кино преди 1953 година. Бих казал, че след това 99% от филмите бяха чиста пропаганда. За мен винаги е било тайна как да преценя доколко искреност има в киното от този период и доколко става въпрос за истински талант, а не за идеологии, разпространявани от държавата. Къде се крие креативното ядро, откъде идва? Не вярвам, че имам отговор на това дори и днес. Ако обърнем поглед към Холивуд с неговите собствени политически идеи, които се отразяват в безбройните военни филми и поредиците за супергерои, е трудно да открием къде спира пропагандата и творчеството започва. Произвеждаме чудовища, а не истинско изкуство, вдъхновено от реалния живот. Същевременно нека не забравяме страхотните независими режисьори, които реализират своите собствени филми от 60-те до XXI век, отново в Холивуд. Днес те са все по-малко, защото машината за пропаганда, независимо дали лява или дясна, работи неуморно, за да унищожи индивидуалността в изкуството. Кино, което служи на своето време, принуждава вечното кино да отстъпи встрани. В този ред на мисли не бих казал, че албанското кино има кой знае какъв отпечатък в историята изобщо. Нашата киноиндустрия е миниатюрна.

Прекалих ли? Вярвам, че схванахте гледната ми точка. Не искам да говоря лъжи. Никога не говоря нещо, което самият аз да не вярвам.

Какво бихте казали за съвременните албански режисьори? Какви гледни точки откривате в тяхната работа?

Киното се е променило драстично в последните 20 години. За съжаление забелязвам, че е загубило някои ценности като занаят, като фантазия, като изкуство. А за мен киното е изкуство. Не е репортаж, който показва мъката, оплаква колко е болезнен животът или любовта или колко лошо е предателството на твой приятел или страната ти, или колко е чудовищно това да убиеш някого. Всичко е от значение и е стойностно и силно.

Много от големите режисьори като Скорсезе и някои значими европейски режисьори са коментирали това явление и са споделяли тази гледна точка. Киното в момента е много различно. Това, което искам да кажа, е, че сега може да направиш филм и да заснемеш всичко, което се случва в ежедневието, социалния и личния ти живот. Киното, както казах, обаче е фантазия. За мен то е форма на изразяване на въображението и превръщането на имагинерното в реалност.

Искам да кажа, че за щастие днес много хора могат да правят все повече и повече филми, и не казвам, че трябва да се придържаме към определена тенденция. Има еволюция. Това е най-естественото нещо. Навсякъде има метаморфоза, трансформация. Но киното е изкуство. Аз не мога да приема, че съществува друга форма на киното.

Кой беше последният филм, който гледахте и ви впечатли?

Имам чувството, че напоследък попадам само на лоши филми. Последно на кино гледах Елвис, но той не успя да грабне интереса ми дори стилистично. Никога не съм се интересувал от музиката му. Не съм я харесвал, нито съм я търсил. Гледах и Опенхаймер. Там виждам някакви елементи на киното, но сякаш има едно усещане за преувеличение, за да  изпъкне емоционалната страна на историята. Освен това не харесвам Килиан Мърфи особено. Има стоическа физиономия, няма много експресивност и лицето му е доста статично. В него има някаква особена предсказана драма – само като го погледне, човек очаква, че той ще се заеме с тази конкретна драма.

За жалост аз не съм от хората, които гледат много филми, и не следя много сегашната ситуация. Не гледам филми в Нетфликс. Опитах се. Не успях, но не знам защо. Въпреки това именно в тази платформа изгледах един невероятен филм, може би един от най-добрите филми, които съм гледал в живота си. Това е един от първите пълнометражни филми на Спилбърг – Дуел. Останах силно впечатлен. Красота! Наскоро за пети или шести път Репетиция на оркестър на Фелини. Дълъг е само час и 10 минути, а сюжетът се развива в Рим. Невероятен филм. Това е един вид художествен разказ, документален разказ, но с актьори, които са предимно аматьори и музиканти.

По какъв начин мислите, че може авторското кино да стане по-достъпно за широката публика?

Да стане по-достъпно независимото, артхаус или авторското кино изглежда като задънена улица. И все пак арткиното и инди сцената, особено в Европа, Латинска Америка и Африка се развива доста. Има нужда от него и затова то расте. Скоро ще има повече артхаус кино и инди филми навсякъде. Усетих го и мисля, че нито един експериментален филм, какъвто и да е той, нито комерсиален, нито дори експериментален комерсиален, както и да го наречем, няма да почувства нуждата на хората, на любителите на изкуството. Това е нужда, която расте. Това е реалността, която не може да бъде изтрита.

Откъде идва тази нужда?

От постглобализма. Глобализмът е един от най-големите провали в историята на човечеството. Не през XXI или XX век, а в историята на човечеството изобщо. Той е една от най-лошите, най-големите грешки или пропуски, които човечеството е правило някога – и на практика глобализъм не съществува. Не е реално нещо, а само хрумка – измислица. Какво означава да си глобалист? Всичко е едно! Всичко? Дървото? Има милиарди дървета, но в крайна сметка всяко дърво е само за себе си, уникално. Хора, маймуни, лъвове, частиците във въздуха, атомната бомба, водата, океанъът, луната, звездите, всичко е единствено по рода си. Искате да измислите начин да обедините всичко във Вселената, която е съвършена в собствената си хармония? Точно това се случва в социалния живот. Това е експеримент на невежеството. Това е крайност. Това е астрономическо невежество!

Но това явление не е проявление на злото. Противопоставям се на хората, които казват, че то е създадено от Сатаната, дявола, зли хора, коварни планове. Не, това е невежество. Това е начинът, по който върви човечество. Днес ние сме приятели. Утре, ако станем врагове, можем да се убием един друг, нали? Ако имаш оръжие, може да ме убиеш. Дори без да го искаш, ти искаш да предпазиш себе си заради идеологията. Ти си врагът. Аз съм врагът. Случва се сега. Случва се навсякъде. Светът е във война.

Това ме води към най-новия ви филм – Възходът и падението на другаря Зило. Каква е ролята на комедията в подобни тежки теми като пропагандата, цензурата и насилието?

Ако животът ме е научил на един огромен урок, то това е, че в най-мрачните времена, в най-големия затвор и в най-трагичните и драматични моменти иронията и абсурдът царуват. И това е комично и е нелепо.

Имахме причина за това в Албания. В началото на 60-те години сред комунистите в Албания се появи едно „изказване“, че вече не сме с руснаците, сега имаме нови приятели – китайците. Така албанците започнаха да копират китайската културна революция. Това е едно от най-безсмислените и страшни неща, които бихме могли да изведем като народна идеология. Идеология на масите, при която всеки индивид е автоматично мъртъв.

Така че ние не произвеждаме никаква драма. Създаваме комедии. Драмата е феномен, който идва от истинските човешки отношения, а не от измислени ситуации, идеологии и лозунги, лишени от смисъл. Пропагандата е празнота – огромна бездна, в която нищо не се случва, но масите са поведени от нея и това се случва отново и отново. Хората отиват на война вследствие на пропагандата.

Сега се намираме на върха на световната пропаганда, която е навсякъде. Пропаганда от Макдоналдс, обувки, война… за всичко. Дори рекламите са форма на пропаганда – купете, купете… купете и умрете. 

Точно като в Тhey Live на Джон Карпентър.

Страхотен пример с чудесен филм, който е направен преди толкова много години. Още през 50-те години Джордж Оруел е писал точно за това, което се случва: „За жалост няма да съм жив, когато моите сънародници ще са толкова доволни от систематичната опресия, която тяхната свобода е създала.

Свободата или поне идеята за свободата може да създаде най-страшния затвор за един човек. Свободата се създава от индивида, а не от масите. Няма глобална свобода, няма глобална работа или война. Тя или той ще разбере, че Вселената е една. Всичко е свързано в едно безкрайно перпетуум мобиле и всичко в това голямо „едно“ е „едно“ само по себе си. Всеки опит да се унифицира всичко и да се създаде нещо общо тук, на планетата Земя, е грешка. Трябва нещата да се случват по натурален начин, да еволюират по натурален начин. Това е моята гледна точка. Това е една причина да се захвана с тази много популярна книга. Между другото тази книга се превежда на български за първи път още през 1973.

Досега говорихме за пропагандата, но как стои въпросът за цензурата? Мислите ли, че е проблем и днес?

В Албания преминахме от  крайна форма на цензура към екстремна свобода, което вярвам, че продължава да се случва и днес. Бих казал, че цензурата съществува в моята държава, но добре установените режисьори и артисти не са нейна жертва. Техните творби може и да не могат да бъдат показани в държавата, но това не ги спира и на тях не им пука за цензурата. В световен план смятам, че цензурата се развила в няколко направления и форми. Западна Европа не участва в тази игра на цензуриране на изкуството. Може би в Полша, Унгария, Чехия… тези държави имат много странни тенденции от последните 15 години. В Албания – не. Не и сега!

Пълната програма на кинофестивала Cinelibri разглеждаме тук.