Тя ни разхожда до историята на едно 16-годишно момче в XXI век. От неговата гледна точка думите тук се редят в такъв младежки ритъм, че е трудно да не изядем книгата от едно сядане. А от стола вървим по стъпките на Павел Роглев – тийнейджър, който от малък живее с майка си в Германия. Още в началото доведеният му баща го вози към изтриване на излишното парче от живота на момчето – един от биологичните му родители. Това пътуване ги изпраща в България. Часът е насрочен набързо, но мерките са наложителни и задължителни – шестият пръст трябва да се премахне, за да може момчето да започне живота си на чисто.
В случая ненужният израстък се казва Любен Роглев. Той е класически пример за провален мъж – фалирал, изоставен от жена си, забравен от сина си, мамен от роднините си и (естествено) – алкохолик. Носи в себе си всички предпоставки, с които да накара детето си да се срамува от него, макар това да не е причината то да пътува към него с папка, пълна с документи за подпис. А с този подпис двамата се разделят завинаги.
Разбира се, ако нещата бяха така прости, от тях нямаше да излезе роман. И то добър. Следващите два дни преобръщат живота на момчето и някъде между пиянските залитания на баща си, полурухналата му къща и полурухналото съзнание съществува душа, която си спомня какво е да бъде родител. Макар отдавна да е забравила как се прави това.
Шестият пръст е от онези редки примери съвременна българска литература, в която не присъства сюжет, оплетен във втръснали до болка теми. В този ред на мисли книгата няма да ви загуби времето с отегчителен обем и празни приказки. Няма да ви потопи в чужди спомени, които никой не иска да чете, а ще ви изненада с динамичен и интересен сюжет и стил, които ни заковават от първата до последната страница.
