Сигурно няма нищо случайно. Първия път правих илюстрации за нея още като ученик в гимназията, след това към края на следването си – без поръчка. Това е книга, която отдавна провокира уменията и въображението ми. Разбира се, при онези опити става дума за съвсем различна илюстрация. Първата ми истинска поръчка беше от един издател от Торино през далечната вече 1993.
Как се промени Алиса от 1993 до сега?
Работих върху нея доста години. Реших, че трябва да подходя по съвсем различен начин, защото такова нещо се случва само веднъж в живота. Исках да направя картина, която да отговаря наистина на висотата на текста. А той е характерен с играта на езика, на смислите, на значенията, на времето, пространството, логиката и логичното.
Как взе финалното визуално решение?
Имаше един дълъг период на размисъл и търсене на различни варианти, докато най-накрая преосмислих някои от нещата, които холандският художник Ешер е правил. Той си играе с необичайна перспектива. По-точно, с цилиндрична перспектива, различна от линейната, защото е въображаема проекция върху цилиндрична стена, впоследствие разгъната. Картината изглежда като почти невъзможен, но много естествен свят, в който долу и горе са взаимно заменяеми, фигурите ходят свободни и сякаш лишени от земно притегляне. Тази интересна находка преведе визуално текста на Луис Карол. Фигурите разказват едновременно цялата история.
Затова ли всички части са събрани в една картина, която впоследствие се разформирова из книгата?
Да. За да покажа относителността във времето. А тази перспектива даде от само себе си и относителността на пространството. Допълнителната задача бе в картината да се разкаже цялата история. Не беше лесно, защото трябваше да има свързани начало и край и по пътя беше трудно да се навържат всички образи, така че те да се срещнат и съвпаднат.
Колко време ти отне проектът?
Около 5-6 години, а междувременно правих и други книги. През 2000-та приключих, книгата излезе и нямах представа, че ще правя и Алиса в огледалния свят, но докато рисувах първата, постоянно си мислех и за двете книги. След това изскочи поръчката за Огледалния свят и последваха още 6 години в подобен род игра на образи. Не повторих изцяло схемата от първата Алиса – получиха се хем свързани помежду си, хем различни. И тя ще излезе в България догодина.
Избери импулсивно някой момент от Алиса! Кой е?
Сигурно чаят при Лудия Шапкар, защото е ситуация, в която абсурдът на общуването и живота, и загубеният смисъл се виждат най-добре.
Как се раждат идеите за образи?
От словото, разбира се. И често се чудя как да го представя. Защото едно е да си играеш с думите, друго – да намериш адекватна игра на образи. Тя не може да е идентична, но трябва да е визуалният еквивалент на словото.
Илюстрацията винаги следва текста – не ти ли се иска някога да го подчиниш и по твоя картина да се пише текст?
Не. То си е казано – в началото бе словото. Това, че съм подчинен на словото, не ме притеснява, не се задълбочавам в такива разсъждения – кое изкуство е по-голямо, кое по-малко. Нека приемем, че словото е първичното и от него тръгва всичко. Но си мисля друго. Интересно ми е, ако Алиса, а и другите неща, попаднат на човек, който има въображение и може да работи със словото, обаче е забравил текста и трябва да го разкаже по картините. Това би било интересно.
Кого си представяш, докато рисуваш?
Неизбежно има моменти, в които се питаш какво ще си каже издателят или някой приятел, но се старая да спазвам най-важното: да извадя на листа моята представа за текста. Чета, препрочитам, имам период на влизане в произведението, на проучване. Малко по малко се избистря, след това почва да намира по-конкретна форма и тази представа, тази конструкция, която вътрешно изграждам, се материализира. Съобразявам се най-вече със себе си.
Какво включва подготовката за илюстрации на роман като Оливър Туист, който завърши наскоро?
Разглеждане на стотици материали, четене за периода, гледане на изкуство и архитектура от същото време, вземане на един-два детайла като шапка и обувки. Готвих се много.
Догодина има годишнина на Дикенс, ти отново работиш по него, този път върху Големите надежди…
Да, опитах да убедя испанския си издател, че не трябва пак Дикенс, но той беше непреклонен. Но това ще бъде тотално различен Дикенс – няма да е същият като в Оливър Туист. Съгласих се, защото все пак е едно от най-големите му произведения. Този път ще бъдат по-малко рисунките, за да може да излезе догодина.
Изведнъж ли се раждат всички илюстрации, или тръгват от един образ?
Дори да тръгнат от една представа, задължително е да са готови като цяло, преди да се рисуват поотделно. Защото какво правим, ако тръгнеш с първите 3 рисунки и след това не можеш да продължиш? Винаги се старая да нарисувам романа в цялостта му, събирателно от образи. Веднъж казах на един приятел, че се опитвам да събера целия свят в илюстрациите си. После ми съобщи, че това го е казал и Малер.
Децата много харесват твоите рисунки. Мислиш ли за малчуганите, докато рисуваш?
Да, напоследък неизбежно. Имам дъщеря на 9 години, която следи всичко, което правя – тя първа го вижда и оценява. Обикновено казва, че го харесва. Знам, че не всички деца харесват моите картини, но има и такива, които ги харесват. Това е достатъчно.
А какво е отношението ти към движещия се образ? В картините ти има много особено движение…
Да, но то е особено движение, което няма нищо общо с това в киното, телевизията, комиксите. В класическото изобразително изкуство движението има една застиналост, вечност, удобно движение отвсякога и завинаги. В движещите се образи е уловено нещо мимолетно, моментът, случайният ракурс. Аз предпочитам безвремието.
Изведнъж върху теб се изсипа огромно медийно внимание…
Да, давам почти всеки ден интервюта. Човек ще каже, че съм се крил някъде през всичките години. Истината е, че съм много скромен. Приятели ми казваха да направя нещо, да разберат хората за мен, но аз и сега си мечтая за момента, в който ще съм сам с радиото в ателието си.
Изложбата на Ясен Гюзелев е в Националната художествена галерия от 5 до 30 май
