Събираме черупките на раздора в късометражния филм на Слава Дойчева

Късометражният филм на Слава Дойчева Черупки разглежда въпроса за самотата и разрива в едно семейство, чиито пукнатини не могат да бъдат съединени дори от сплотяващата енергия на великденските празници. Конфликтът между главната героиня и нейния баща е изящно конструиран чрез елегантни визуални похвати, разчитащи на недоизказаното. През диалозите прозира години натрупана болка, забулена от колеблив опит за изграждане на емоционален мост между персонажите. Режисьорката умело борави с гледните точки, символните значения и общочовешката проблематика, а Стела Стойнова поднася нюансирано и триизмерно превъплъщение, което крепи гръбнака на лентата. Докато Дойчева ѝ подава необходимите парчета от пъзела на психологическата картина на героинята, Стойнова ги сглобява изкусно в цялостен и реалистичен образ на една наранена душа. Черупки пристигна в Кинематограф тъкмо навреме за Великден – белим си едно варено яйце и си го пускаме тук.

Забелязваме, че лицето на Дъщерята (тъй като тя е оставена безименна, ще я наричаме така оттук нататък) в началото винаги се показва на части, подчертавайки основния мотив за разрушената цялост. Виждаме я през фрагментираната повърхност на чашата като през строшено огледало, докато червената боя за първото великденско яйце се процежда като капката кръв на разочарованието. Героинята е построена не чрез насищане със съдържание, а по-скоро през призмата на липсите и контрастите. От телефонния разговор в началото на филма, в който приятелката ѝ набляга на фразата „цялото семейство“, през празничното веселие на щастливото семейство във влака и празнуващата фамилия в селския двор, всяка следваща среща на Дъщерята с околните все повече изтъква нейната самота и жаждата ѝ за близост. Останала сама на Великден, тя боядисва само две яйца – едно за себе си и едно за баща си, без да е сигурна, че той ще поеме подадената ѝ за помирение ръка. Когато обаче най-сетне се среща с него, едното яйце вече е строшено, преди да имат шанса да се сборят по случай празника. Можем да изтълкуваме това като знак за предизвестената раздяла и за безвъзвратността на пропуканите им отношения.

Срещата с Бащата се случва постепенно или по-скоро поетапно. Двамата започват разговора от прагматичните празни приказки за Великден, за дървата и дървоядите, говорят чрез действието, пренасяйки дънер след дънер. След малко обаче чрез играта на стихове отношенията им се стоплят и двамата се сближават все повече едновременно с постъпателното движение на камерата. Подхвърлят си импровизираните стихчета като стар навик от детството на Дъщерята, а между тях трепти изпълнена с болка носталгия, която привидно почти успява да запълни пропастта помежду им. Тази сцена е семпла и изчистена от всичко ненужно, изключително поетична сама по себе си. В мълчанията и погледите се очертава неизказаният конфликт между двама души, единият от които живее в миналото в отчаян опит да опази имагинерния (и пожелателен) портрет на детето си, подплатен с разбити очаквания и отказ от приемане на действителността, а другият се стреми да расте в настоящето на своята трансформация към истинската си същност с надеждата, че Бащата ще се присъедини по пътя напред. Той се вкопчва в познатото, игнорирайки течението на времето, отказва да каже „Христос Возкресе“, навярно защото приема начина на живот на дъщеря си като нехристиянски, но религиозната тематика се изчерпва дотук и въобще не изпъква като водеща в лентата.

Снимките от детството на Дъщерята неслучайно са разположени върху огледалото – то е заснето по такъв начин, че не отразява никого и внушава празнота, самота и безвремие. Докато си подават шеговити реплики, ясно личи, че и двамата са самотни, но докато тя прави последен отчаян опит да сглоби наново връзката помежду им, той намира комфорт в самотата си и я предпочита пред това да наруши вижданията си и да приеме дъщеря си такава, каквато е. Неговото решение се изяснява напълно, когато се зададе важния въпрос – играта спира и близостта бързо се разпада. Това развитие на събитията е предсказано още с чупенето на първото яйце, а второто героинята чупи сама, най-после готова да скъса връзката, която така или иначе вече е едностранна.

Кръговата композиция на филма ни завежда обратно до първата локация в Черупки, но докато в началната сцена се чете жизнерадост и празничност, във финалната усещаме тежестта върху раменете на героинята. Яйцето в джоба й тежи като камък. Когато най-сетне се освобождава от него и то среща с удар студената повърхност на земята, Дъщерята приема, че сливането между нейното минало и настояще е невъзможно. За да се сбориш с яйца за Великден, са нужни двама, нужно е семейство, без което яйцето е просто яйце, независимо от неговия цвят. То е зародишът на един копнеж, но за да се излюпи птицата и да отлети на свобода, е нужно първо да строшиш черупките.

Гледаме Черупки тук.