Още през 60-те години на XIX век на Златарската чаршия Стоян Неделчов – Табака отваря една от първите български книжарници в София заедно със своя братовчед Никола Вардев – Вардето. Малко преди това двамата посещават Йерусалим и стават хаджии. Дюкянът е малък, но добре зареден и разположен на едно от най-оживените места в стария град – до Чохаджийския хан и Безистена. По-късно точното място на книжарницата ще съвпадне с вече несъществуващата ул. Арда (дн. Министерски съвет). В спомените си Хр. Златаров пише:
„Тази чаршия се пресичаше през средата с улица от ул. Търговска до към Банята. От двете страни на улицата бяха златарски дюкянчета, някои манифактуристи, а също и банкерската кантора на Николачко Георгиев, Евангелската книжарница на бай Благой Тодоров и старият адвокат Добри Баталов.“
В книжарницата на двамата будители се продават много от изданията на Христо Г. Данов – читанки, буквари, песнопойки, както и календарите на Петко Р. Славейков и книги на Драган Манчов. Също така създават фонд за образованието на бедни деца.
Не по-късно от 1871 с книжарство започва да се занимава и Никола Крушкин от с. Бистрица. Той е наричан „Чолак“ (от турски çolak) – сакат, тъй като като дете при инцидент изгаря ръката си и не може да я ползва повече. Изпратен е от баща си в Драгалевския манастир, където е ръкоположен за дякон. Смята се, че под влиянието на Васил Левски, Никола Крушкин „захвърля“ расото и се заема с просветна дейност. Книжарницата на Чолака се намира в старата махала Куручешме на югоизточния ъгъл на дн. ул. Алабин и бул. Витоша.
Неясно кога Киро Геошев от с. Ярджиловци, наричан „Кафеджи“ или „Селянчето“, отваря дюкян около църквата Св. Спас в близост до Конския пазар. Книжарят е запомнен с хубавия си глас, който често използва, за да продава книгите си. Адвокатът от гр. Брезник Михаил Георгиев предава спомена на Костадин Геошев – Кота, племеник на Киро Кафеджи, за неговия чичо:
„Млад, неженен, търговец – дюкенджия в София, и под това скромно занятие бил най-главният като връзка на Левски в София. Разполагал с фалшиви паспорти, с много пари. В търговското заведение на Киро в София са ставали и срещите на революционерите. Левски неколко пъти се срещал с Киро Геошев. Киро дохождал в Ярджуловци при брата си. Изпращал на братовите си деца и донасял червени обуща, които децата докъсвали.“
Четвъртият софийски книжар, който умира в навечерието на Освобождението, е Георги Стоицев – Абаджията. Неговият дюкян се помещава в хана на Кара Димитър до дн. Лъвов мост. Абаджията е и псалт в църквата Св. Неделя. Той допринася за създаването на ръкописна книжовна сбирка в намиращия се в непосредствена близост храм Св. Архангел. За нея разказва Константин Иречек:
„На 5 ч. с поп Тодор отидохме в черквата Св. Архангел, дълга около 12 крачки и широка 6 (без пристройките), дълбоко на запад от черквата, под училището, нейният свод едва стига нивото на Св. Крал (Св. Неделя – бел. ред.). Вътре намерихме до 25 ръкописа от 15-17 в. и печатни венециански книги – полуизгнили, разглеждах ги с пот на лицето…“
През 70-те години на XIX век след учредяването на Софийския революционен комитет от Васил Левски книжарите се заемат с разпространението на бунтовническа литература сред населението. Стоян Табака и Никола Вардето обикалят околните градове на кон. Достигат до Пирот, Ниш и Плевен, Радомир и Дупница. Двамата изпращат към родното си село Якоруда учители, снабдяват училището с помагала и църквата с книги и принадлежности.
Никола Крушкин – Чолака обикаля селата и манастирите около София, заедно с Георги Стоицев – Абаджията. Двамата осъзнават отговорността, която носят пред родината. Чолака казва на съратника си:
„Заловят ли те – всичко в огъня и „Нищо не зная!“
Заради приветливия си характер Чолака се ползва с уважение от всички софиянци. Той се облича елегантно и сваля феса си винаги когато поздравява турските първенци. Но от вътрешната страна на феса той е написал с молив турска обида. Така книжарят показва „уважението“ си.
Шапката изпълнява още една функция – в нея Чолака поставя препис от хайдушка песен и когато влезе в бръснарницата, „случайно“ разменя феса си с друг родолюбив българин, който иска да прочете песента.
Сред книгите, които разпространяват книжарите, са Поевропейчване на турчина – комедийна пиеса от 1876 на Добри Войников, Народна песнопойка – сборник от революционни песни на Вардето и Табака, За славянското произхождение на дунавските българи – изследване на Дмитрий Иловайски, преведено на български през 1875 и др.
Делото на будителите става все по-опасно и често се разминават на косъм от залавянето. Веднъж Никола Вардев е заобиколен от черкези, които вземат само кесията с парите му, без да разберат, че в двойното дъно на сандъка му се крие революционна литература. В друг случай Никола Крушкин се измъква от преследвача си, изтръгвайки пръта на уличен фенер.
За залавянето на героите има две основни тези – едната гласи, че в конака пристига снимка на Георги Стоицев – Абаджията. Книжарят е издирван и открит в близост до гр. Радомир около огъня на случаен овчар. Следвайки съвета на Чолака, Стоицев хвърля в пламъците последната останала книжка от песнопойката, но по погрешка вместо нея изгаря паспорта си и е заловен.
Другата теза е описана в книгата Страданията на българите и освобождението на България през 1877-78 год. на Георги Г. Димитров и гласи следното:
„Най-първо били заловени две момчета, защото пели народни песни. През март Киро [Кафеджи – бел. ред.] от с. Ярджеловци (Брезнишко) и Георги Стоичков [Стоицев – бел. ред.] потеглили за Кюстендил да купуват вино и пренощували в Радомир. Вечерта пели в хана народни песни, заптиетата ги чули, нападнали, заловили тетрадката с песънта, изпратили ги в София, където следствието дълго време се протакало, без да кажат от кого са взели тази тетрадка.“
Впоследствие са заловени и другите книжари. В техните дюкяни са намерени скритите книги, с които петимата „повдигат“ в продължение на години българския дух. Единственият от тях, който е освободен, е Никола Вардев, защото заявява, че ще приеме исляма. Според изследователя Георги Тахов до Вардев е допусната неговата дъщеря Катерина, която му донася няколко необходими вещи. Сред тях е поставен и гребен, върху който негов съратник е написал:
„Преструвай се, че приемаш исляма. Русите идат!“
Тахов пише, че книжарите решават Никола Вардев да се спаси, за да се грижи за децата на останалите. Той е освободен, но му е отнето тефтерчето с текста на песента Откак се е, мила моя майно льо, посветена на героизма на цар Иван Шишман.
Четиримата герои Никола Крушкин, Стоян Неделчов, Георги Стоицев и Киро Геошев са осъдени на смърт. Техните бесилки са поставени пред дюкяните им.
Френският кореспондент Дик дьо Лонле разказва за мрачните събития:
„Извършваха го [обесването] през нощта, за да видят на другия ден сънародниците им, как висят подобните им във въздуха и чрез това да бъдат обзети от благотворно действуващ ужас.“
По тъмно, на 15 ноември 1877, в пазарен ден, Стоян Табака тръгва към бесилото в Капана, казвайки „Не се боя! Бесилката ми е причастие!“. След него на площада в Куручешме Никола Чолака посреща смъртта с думите „Аз роб ще умра, но българският народ свободен ще живее!“. Георги Абаджията издъхва на днешния Лъвов мост, a Киро Кафеджи е обесен с песен на уста в близост до Конския пазар. След Освобождението Никола Вардев успява да публикува две издания Народна песнопойка, в посмъртно съавторство със своя братовчед Стоян Табаков – Абаджията. В последствие Никола Вардев работи като адвокат и умира през есента на 1913.
В чест на трима от книжарите са поставени паметни плочи на местата, на които са се издигали бесилките им. На ъгъла на ул. Алабин и бул. Витоша е плочата на Никола Крушкин – Чолака, на Веслец и Дондуков – тази на Стоян Неделчов – Табака, а на пл. Лъвов мост – на Георги Стоицев – Абаджията. За Киро Геошев – Кафеджи такава все още липсва.
