Семейство Фейбълман притежава всички типични за Спилбърг похвати, но е много личен и интимен – в известен смисъл можем да заявим, че това е най-искреният филм на режисьора, при това не само защото преразказва младежките му години, а защото изгражда съзвездие между семейството, любовта, мечтите и изкуството в измерението на ежедневния живот. Комбинацията от класически монтаж, художествени кадри и задълбочени пълнокръвни портрети на персонажите, повече или по-малко стъпили върху реални образи, превръща  Семейство Фебълман в едно от най-емоционалните визуални пътешествия на годината. Несъмнено филмът е достоен претендент за най-престижните филмови награди, а имaйки предвид селекционните тенденции на Наградите на Академията през последните години, не би било твърде смело да предположим, че вероятно през 2023 година Спилбърг ще се сдобие най-малкото с номинация за Оскар за най-добър филм.

Филмът спазва всички традиционни методи за разказване на добра история и още в самото начало проблематизира основните теми, които поддържат цялото скеле на сюжета. Визираме конкретно сцената, в която малкият Сами (художественото отражение на самия Спилбърг) заснема как любимото му влакче играчка се разбива във всевъзможни обекти. Ключовото тук е философията на филма като феномен – веднъж заснет, влакът може да катастрофира безброй пъти, без да пострадат крехките му механизми. Именно това е магията на киното: лентата е носител на паметта. Усмивките на актьори, които отдавна вече не са между живите, никога не избледняват, изреченото остава, разрухата възкръсва, всеки жест, картина, място и мисъл граничи с вечността, а историите проговарят на всяко следващо поколение.

Разбира се, не ни убягва и препратката към братя Люмиер и техния късометражен филм Пристигането на влака, който предизвиква фурор в края на XIX век. Всички сме чували градската легенда за прожекцията в Париж през 1896 година, когато публиката уж е избягала в ужас от стремителното задаване на локомотива на екрана. Въпреки че не отговаря на истината, афоризмът пресъздава именно тази филмова магия, която завладява всеки човек при първия му досег с киното. Това му е коварното на влюбването – веднъж хлътнал, няма връщане назад, а още по-сложно става, когато любовта ти е запазена за изкуството.  Усещането наподобява хипноза и малкият Матео Зорян в ролята на най-младата версия на главния герой отразява тези емоции отлично. Талантът на момчето прозира във всяка сцена, същото се отнася и за порасналия Сами – Гейбриъл Лабел, което е постижение на фона на толкова впечатляващ актьорски състав. Мишел Уилямс и Пол Дейно си партнират с лекота и многоизмерна емоционална дълбочина. Любопитно е зрялото присъствие на Дейно – неговото момчешко излъчване е отлежало достатъчно, за да може той да постигне убедителен образ на глава на семейството. Ролята му тук контрастира ярко със злодея The Riddler в Батман от режисьора Мат Рийвс. Способността да се превъплъти в двама толкова различни герои в рамките на една година още веднъж затвърждава артистичната гъвкавост на Дейно.

Въпросът за обичта към киното като по-висш идеал дори от привързаността към най-близките е конкретизиран по-подробно чрез диалозите с чичото на момчето – черната овца на семейството, човек със собствени амбиции и страст към креативността. Спилбърг използва персонажа на чичо Борис, за да изрази собствената си авторова позиция; думите му са премислени, мъдри и прорязват дълбоко душата на всеки творец, изправен пред дилема на приоритети и житейски решения. Изборът да посветиш живота си на артистична кариера е изключително труден и изисква голяма отдаденост и готовност да загърбиш всичко останало. Въпрос на риск е да заложиш бъдещето си на един доста субективен коз – вярата, че това, което имаш да покажеш на света, е неповторимо и нужно. Точно затова младите творчески натури често срещат неразбиране от страна на околните, най-вече от страна на семейството си. Защо не продължиш да снимаш като хоби? Защо не се насочиш към нещо истинско, материално, стабилно и познато? Виждаме тези притеснения в цялата същност на бащата на Сам, инженера Бърт Фейбълман (Пол Дейно). За неговия рационален ум преследването на нещо така ефимерно като киното изглежда почти немислимо. Бърт и Борис се оказват антиподи, до голяма степен отразяващи вечната дуалност между разум и душа, но когато става въпрос за изкуство, сърцето винаги взима превес над мозъка.

„Да сложиш главата си в устата на лъва е воля. Да съумееш да я изкараш цяла – това е изкуство“, казва Борис. Концепцията, че любовта към изкуството е опасен романс намира своя израз и в образа на майката, очарователната (а и може би леко луда) Митци Фейбълман. Тя също изпитва цялата  притегателна сила на артистизма, но не притежава смелоста да сложи главата си в пастта на звяра, а това я смазва и в преносен смисъл ѝ коства свободата. Откриваме отчаянието ѝ от безизходицата на бита в често повтаряната от нея фраза: „За всичко си има причина“. Макар и утешителни, тези думи не могат да върнат времето назад и да я отведат по друго разклонение на съдбата. Може би това е причината от всички членове на фамилията тя да изразява най-голяма подкрепа към филмовите начинания на сина си. Чрез него тя изживява една мечта, която ѝ е била отнета. Все пак обаче тя избира любовта и за самата себе си, било то към конкретен човек, а не към творчеството като цяло.

Динамиката в семейството е многопластова, променлива и зависи от всеки един негов член. Героите са изградени прецизно и с внимание към детайла, като тук Спилбърг следва максимата на киното: показвай, вместо да разказваш. Много конфликти остават неизречени, но същевременно кристално ясни за зрителя. Кинематографията играе важна роля в обрисуването на портретите на родителите и техните деца, особено що се отнася до Мици и Бърт. Докато тя блести най-ярко в поетичните общи планове, а с течение на филма кадрирането става все по-тясно, символизирайки усещането, че е попаднала в капан, при Бърт камерата се придържа към стандартни, предимно средни планове, още повече подчертавайки рационалната му натура.

Целият наратив преминава през призмата на киното, а като опорни точки се явяват първите стъпки на Сам във филмовото изкуство. Прожекциите на заснетото от него служат за рамка на отделните епизоди и плавно повеждат действието към развръзката. В известен смисъл това е филм без ясно изразена кулминация, но с изключително смислен епилог. Самият Дейвид Линч се появява неочаквано във финалната сцена, за да поднесе заключителните щрихи на майсторски разказаното пътешествие на героя от детството, през юношеството до съзряването.

Също като Идиотският триъгълник Семейство Фейбълман е филм, какъвто рядко виждаме напоследък извън фестивалите за авторско кино. Задълбочен и многолик, той изследва общочовешки теми от интересен ъгъл, без да бяга от дълбоко закодираните традиции на класическото кино. Лентата е обяснение в любов към онази истина, разказана чрез 24 кадъра в секунда (според Годар, а и според всеки ценител). Ако пренебрегнем автобиографичната конкретика, можем да съотнесем посланието към всяка страст, способна да превърне професията в призвание. Именно такава любов трябва да търсим и ние – с тази мисъл ни оставя краят на Семейство Фейбълман: „Прави това, към което те тегли сърцето, за да не си задължен на никого в живота си.“

Всички предстоящи прожекции на Семейство Фейбълман откриваме тук.