София, лека нощ!

Обичам София. Обичам я рано сутрин, по обяд, в следобедната жега и дори в час пика на задръстванията. И разбира се вечер, когато тя се изпълва с желанията на хиляди хора. Едва наскоро обаче открих любимото ми нейно лице – нощна София, но не с клубове и барове, а с улици, кръстовища, алеи и сгради.

Нощем София престава да бъде бездушен декор на съдби и отношения, и оживява по свой собствен начин. Сградите изведнъж са различни, разказват други истории. Улиците са тихи и ужасно красиви под светлината на лампите, а кръстовищата намигат единствено в жълто. София е романтична нощем. Спокойна. Нежна. Готова да изслуша историите ти. Хората, които можеш да срещнеш нощем, също са други. А моите стъпки ме отвеждат в различни посоки. Ето една история за това.Започвам разходката си с уличките около Александър Невски, които са като лъчи на слънцето. Тръгват от храма, за да разнасят надолу-надолу към Сливница отражението на десетки насочени светлини. Вървя по 11 август, опитвайки се да напипам в това огледало другите лица на града. Застига ме напевен глас, прекъснал като светкавица тъмнината „Да, Стояне“. Сигурно е така, Стояне, каквото и да правите в някой апартамент над главата ми.
Вдигам поглед към сграда, потънала в теменужена тъмнина, която разкрива един-единствен осветен балкон. Някой друг също не спи, а може би мечтае, прави любов или друго. И този път прозорецът не е изход, а вход на града, който сякаш наднича навътре.Кръстовището на Евлоги Георгиев и Оборище малко след два е по-тихо от всякога. Седя повече от десет минути, но не преминава нито една кола. Нищо. Снимам тишината и продължавам, а малко след това ме задминава младо момиче на велосипед. Вдигната й пола зашумява като пране на вятъра, докато върти педалите напред към Черковна.

Там, където Цариградско шосе пресича Васил Левски, досами Ректората, виждам двама възрастни господа да играят федербал. Въпреки желанието си да снимам единствено града, вдигам апарата и правя два кадъра. После поемам хилката и играя с единия от тях, докато и двамата ме окуражават на висок глас, докарвайки ме до кикот. С Петър правим рекорд – 30 удара без да падне перцето. Тръгвам си, съпроводена от поздрав с летните им шапки и „Ела пак някоя вечер, играем често“.На Сан Стефано млада двойка се целува. Красиви са и им го казвам, а те засияват и завързваме разговор. Разбирам, че влюбеността е заразителна, защото се отдалечавам с широка усмивка и обещание да им изпратя снимката, но да не я правя публична. Любовта трябва да е лична.

Орлов мост е празен, много празен в три през нощта. Няма никакво движение и дори се учудвам, че този път светофарът работи. Без трафик от коли и хора, орлите изглеждат така, сякаш всеки момент ще вдигнат на крилата си това кръстовище и ще го отнесат в неизвестна посока.Нощем София е друга. По-романтична, по-влюбена, по-себе си. Заслужава си да я видите и може би, кой знае, ще се засечем на някоя тиха улица.