София, мой малък Дрезден

Стоим на ъгъла на Юрий Венелин и Любен Каравелов, държим снимка и я вдигаме високо, за да пасне върху кооперацията отсреща. Днес едва личи, че полуразрушената сграда върху кадъра е същата. "Я, това са бомбардировките в София", чуваме глас зад нас. "Виждате ли, това е моят апартамент – ето тук, бил е напълно съборен. Късмет е, че нашите са останали живи, били са долу в мазето", казва ни възрастната жена и си тръгва.След два часа по следите на Втората световна война, разбираме, че тя е останала в смътните спомени на цяло поколение, както и в градската митология, за която рядко се говори. Това е и първата причина, накарала Пейо Колев (двигателят зад сайта Изгубената България) да повдигне темата. За четири години той събира 200 снимки, истории и исторически контекст в книгата Бомбардирана София, която е дяволски интересна. Не само защото ни показва с кадри как през 1943-44 една четвърт от града е разрушена, но и защото обяснява настоящето с миналото – под руините се вдига нов политически режим, а архитектурата в София лека-полека се превръща в меланж от Ренесанс, Сецесион и сталинистки крепости. Вместо да разгръщаме албума обаче сега слушаме Пейо, докато разглеждаме заедно как градът се е възстановил от раните си – далеч не като Дрезден, но все пак геройски.ТЕМАТА
Интересът ми към бомбардировките се появи отдавна, но се разви доста откъслечно, защото за тях не се учи никъде. А това беше странно, можеше да бъде чудесен идеологически инструмент – все пак ни громят американци и англичани. За близо 45 години не е написано почти нищо по въпроса – има две тънки книжки с разкази през 48-ма и Бомбите на Вера Мутафчиева от 1984, която разглежда събитията по-скоро биографично. 70 години по-късно резултатът е, че много софиянци от новото поколение дори нямат представа, че тези събития са се случили. Говорил съм с много хора, показвал съм снимки, виждал съм реакциите – повечето пъти са напълно изумени, че толкова места са били бомбардирани и разрушени. Надявам се това да ги провокира да поговорят с по-възрастните си роднини и съседи за техните преживявания. Събрали сме доста спомени на очевидци и скоро се надяваме да бъдат качени в сайта. Но самите събития са интересни, защото отварят теми, които не могат да бъдат премълчавани.ПОЛИТИКАТА
През 1941, тласната от обстоятелствата, България се присъединява към Тристранния пакт, но запазва дипломатически отношения със СССР. Великобритания, в лицето на Чърчил, има причини да ни бомбардира: едната е, че не обича България още от времето на Първата световна, а другата – че бави отварянето на втори фронт и това е шанс да покаже на Сталин, че все пак прави нещо. Докато те бомбардират рафинериите в Плоещ, Румъния, нашата страна е била много удобна цел за самолетите им, които летят над София, Дупница, Кюстендил, Враца и различни села по това трасе. Принципът е такъв: американците бомбардират денем, а англичаните – нощем. Затова е било забранено да се палят лампи, а на прозорците се е слагала черна хартия, за да се объркват самолетите. В един момент американците предлагат на съюзниците да прекратят бомбардировките, защото са безсмислени. СССР обаче настоява те да продължат, понеже разстройват работата на държавата и администрацията, което улеснява настъпването на Червената армия и преминаването към комунистическо управление. А след смъртта на цар Борис III България вече не е имала шанс да наложи националните си интереси. Наясно съм, че всичко това звучи абстрактно – война, Сталин, Чърчил, какво? Но когато видиш снимки на местата, покрай които всеки ден минаваш, си казваш: "наистина е било така". Друго е да го видиш с очите си.АРХИВИТЕ
Когато решихме да правим книга, смятахме, че из архивите могат да се намерят снимки. Оказа се, че са изключително малко. Бяхме къде ли не – в пожарната, в МВР, военния архив в Търново и централния в София, все големи институции. Във Военно-историческия музей се намериха малко повече кадри: между 100 и 200, но грешно описани в голямата си част. Междувременно бяхме понатрупали поне 500-600, много от които се дублират. Улица Търговска присъства често, защото е в самия център – сякаш някой сега да бомбардира Витошка. Трябва да се има предвид също, че през 50-те години животът в София е бил много труден. И заради бомбардировките, и заради всички репресии и изселвания. Много от хората, които са живели в центъра и са останали без дом, са изгонени, пратени в лагери, имуществото им е било конфискувано, личните вещи – изгорени и изгубени. Преди 10-12 години попаднах на ленти на художника Цанко Лавренов, защото внукът му ми беше съученик и съсед. Най-ценни винаги са онези кадри, събрани от хората. Те обаче не са много, защото е имало забрана разрушенията да се снимат. Заплахата е била смърт – разстрелват те като шпионин, защото ако ги изпратиш на врага, той може да коригира целите си.СПОМЕНИТЕ
Тук-там в търсенето се появяваше история за някой дядо, съсед, родители. Имаше много потресаващи, но и някои забавни разкази. Като този на джазмена Емануил Манолов-Бадема, който разказваше как баба му тъкмо направила баклава, когато до тях паднала бомба и по средата на тавата кацнала една тухла. „Тогава вече чашата преля и се изнесох­ме от София”, казва той. Имало е момент, в който градът е бил напълно призрачен, а в него са оставали само най-големите авантюристи. Като цирковия артист Лазар Добрич, който е написал чудесен пътепис със същото име: Бомбардирана София. Разказва как с група приятели уж са пазили изоставените кооперации от крадци, но същевременно всяка вечер пиели ракия. Той бил и колекционер на марки и отишъл да охранява един филателен магазин близо до банката, като убедил собственика, че ще ги пази. В крайна сметка магазинът го ударила бомба и марките се разлетели насам-натам. Историите му са забавни, но в тях прозира как София е било ужасно място за живеене – навсякъде е имало огньове и разрушения, които е трябвало да се докладват. Няколко души пък разказват, че от ударната вълна една кола паднала на покрива на Военното министерство, а една трамвайна релса се изправила вертикално и се забила като стълб. Малко хора обаче говорят за това с хумор, в повечето случаи изобщо не искат да си спомнят.БЕЛЕЗИТЕ
Реално почти целият център на София е бил разрушен, особено частите около Гурко, Раковски и бившата улица Търговска. Тук няма оставени срутени сгради, но ако се доближиш до фасадата на Александър Невски например, можеш да видиш как на някои места са запълвани дупки. Личи си и по тротоарите: в тези части те изведнъж стават по-широки, защото някога там е паднала бомба. Така има и нелогични празни места, където постройките никога не са били възстановени. Като пред Министерство на икономиката срещу хотел Славянска беседа, където са били старите сгради на Министерския съвет и Народната библиотека; градинката на Покойника на ъгъла на Иван Вазов и Раковски, където е бил популярният дипломатически Юнион клуб; широкият тротоар на ъгъла на Леге и Съборна, където се е намирал прочутият за времето си хотел Континентал или пък огромното празно място на улица Алабин до площад Македония, където е бил Държавният цирк и е имало шоколадова фабрика. Направил съм карта и на вече липсващата Търговска, сравнена с днешните улици – де факто стъпва на Дондуков, от задния двор на Партийния дом, и върви успоредно на Леге. Университетът не е засегнат, но са ми разказвали защо на улица Шипка липсват номерата от едно до шест – там е имало къщи, но всички те са били ударени и съборени, а на мястото им е имало яма, в която дълго време си играли децата от квартала.НАСТОЯЩЕТО
На практика сградите, които не са били възстановени, са заменени с кооперации в сталинистки стил, които имат дебели стени и малки прозорци, построени като истински крепости с вътрешен двор и бомбоубежища. Те са разположени на ключови кръстовища, като това на Гурко и Васил Левски, и съм чувал, че били стратегически точки за отбрана в случай на преврат. През 50-те в тях е имало и специални дежурства, наричани „картечен наряд”. Както и да го гледаш, старата София наистина изглежда по-хубава, но е добре да не забравяме, че градът е град и заради хората в него. По света има много напуснати градове, които се рушат, защото в тях никой не живее, както и много, които се рушат, защото в тях живеят хора. Така че вината не е единствено в управлението на града: във всичко заобикалящо първо трябва да видим и себе си.