Софийският дворец празнува

През пролетта на 1879 младият благородник Александър Батенберг е утвърден за български княз. Той пристига в София няколко месеца по-късно и заварва един град с ориенталски облик. За княжески дворец е приспособен старият турски конак, който е обзаведен набързо с мебели, закупени от фалирала виенска певица. Чешкият учен Константин Иречек дава подробно описание на столичния център в своя Български дневник:

„Първи впечатления от София: криви улици с дървета, от двете страни, отворени ориенталски дюкянчета, ужасен неравен тротоар и страшна кал. Голямо село! Най-после открит площад. Наляво едноетажна къща с 16 прозореца на фасадата и стража при входа. Това трябва да е дворецът… Навсякъде се виждат само едноетажни турски къщи от кирпич и дърво, с много прозорци, отвън хубави, но като че от книга. По улиците огромни гьолища – българска Венеция.“

Роденият във Верона княз намира България за чужда нему страна. Липсва му европейският дух, с който той е свикнал. Поради тази причина през зимата на 1879 князът кани лютеранския капелан Адолф Кох за дворцов пастор. В спомените си гостът споделя любопитни подробности за може би първата елха в София:

„На Бъдни вечер Негово Височество раздаде подаръци на прислужниците. В банкетната зала, по стар немски обичай, бе поставена голяма елха със запалени свещи, а под нея – чинии със сладкиши и подаръци. Князът ме помоли да кажа нещо за значението на този ден, а после лично подаде на всеки подаръка с по няколко мили думи.“

През следващите години коледните тържества в двореца стават все по-пищни. Празникът е особено тачен от княз Фердинанд, който застава на българския престол през 1887. Неговата майка – княгиня Клементина, е известна сред местните хора със своя изискан вкус, който демонстрира особено по време на най-светлия християнски празник. Първата Коледа на височайшите особи в българската столица остава в историята като първата среща на обикновени граждани с красотата на изящно украсената елха.

Княгиня Клементина или „баба Клементина“, както е известна сред децата, поставя коледна елха в една от стаите на партерния етаж на двореца за малчуганите от основните училища в града. Художникът Александър Божинов е сред избраните да присъстват на тържеството у княгинята. Той пише в спомените си:

„Изправих се пред отворената врата и в блестящо осветения салон пред мен се открои картината – издигаше се грамадна елха, която почти опираше до тавана, в средата на салона, богато окичена и ярко осветена с безброй пъстри свещици. Нито се учудих, нито смутих. Стаята беше препълнена с деца от нашето и от други училища и аз се чувствах в моя среда. Всяко от тея деца държеше по някакъв коледен подарък в ръцете си, но тъй като бях нарушил протокола, пристигайки двадесет минути по-късно от определеното време, баба Клементина беше раздала подаръците и аз останах на сухо.“

Малкият Александър все пак успява да се добере до домакинята, която, стъпила на специален подиум, реже с ножици украшенията от елхата и ги раздава на децата. Баба Клементина поглежда със „старческите си очи“ момчето, обръща се и отрязва три дрънкулки от елхата – един шоколадов пищов, една свирка от стъклените украшения с червено пискюлче и едно пакетче шоколад. Александър Божинов завършва своя разказ по следния начин:

„Едрите подаръци баба Клементина беше вече раздала и аз, като беднаго Лазара, обрах трохите.“

Същата елха е запалена отново седмица по-късно при отбелязването на Нова година. Тогава в двореца се събират само най-приближените до княза хора, сред които са неговата майка и личният му секретар граф Робер дьо Бурбулон. Последният разказва в спомените си, че владетелят и княгиня Клементина получават поздравления от своите гости под светлините на празничното дръвче точно когато часовникът удря полунощ.

Твърди се, че около 1888 грейва и първата елха в частен софийски дом. Инициативата е на министър-председателя Стефан Стамболов, който тогава живее в скромна къща между улиците Рачо Димчев и Хан Крум с лице към Георги С. Раковски. Елхата в дома на държавника е украсена с лъскави гирлянди и пъстри стъклени играчки, които гостите на коледното тържество вземат със себе си за спомен.

Писмата на благородника Дьо Бурбулон са все така подробни и от зимните тържества в двореца няколко години по късно. В текст от 26 декември 1890 французинът пише:

„Вчера — приказна Коледа! Ослепителна елха! Дворът, облечен в къси панталони, като се започне от княза — съвършено очарователен, доволен, като в най-добрите си дни! Купища чудни подаръци, голяма част от които за мен! Прилагам пълния списък, без да включвам дреболиите, които князът собственоръчно отряза от елхата, като, разбира се, се съобразяваше с вкусовете и характера на всеки. Отлична заключителна вечер на една година, която въпреки опита да се внесе смут бе добра и плодотворна за България и отбеляза чувствителен напредък в развитието ѝ.“

Макар списъкът с подаръци от това тържество да не е известен, любопитство поражда друг списък, в който са включени коледните дарове, получени от френския благородник през 1901. В него личат бляскави вещи като руска брошка от розов емайл с диамантено-смарагдени листовидни орнаменти, подвързия от марокен със златен знак във формата на водно конче, дръжка на омбрела от червено злато с релефни черешови клонки от сребро и черешки от червен емайл и др.

Три години по-късно на Нова година граф Дьо Бурбулон се сдобива и с един от най-ценните си подаръци. Монархът връчва на личния си секретар свой изящен портрет, нарисуван от Иван Мърквичка специално за французина. На него княз Фердинанд е изобразен в синьо манто с ордените Св. Андрей, Св. Александър и други. Рамката е украсена с лилиеви цветове и големи релефни златни перуники, отново изработени специално за графа. Празненството е последвано от обичая по „стопяване на олово“, при който се гадае бъдещето по формата на изсипания във вода разтопен метал. Става ясно, че след това гостите в двореца отварят бутилка шампанско, за да посрещнат новата година – традиция, запазена и до днес във всеки български дом.

Празничният дух не напуска софийския дворец и след като Княжество България получава своята заслужена независимост. През 1912 цар Фердинанд отбелязва 25 години от възкачването си на престола. Тогава до него вече е втората му съпруга – царица Елеонора, а Балканската война е в своя ход. Оттогава датират и някои от последните празнични спомени на граф Дьо Бурбулон, който пише следното в свое писмо от 26 декември:

„Царят ми подари с трогателни думи, като на някогашната Коледа на 1887 г., чудни копчета от розов турмалин със зелени камъчета в обковката. Царицата — нещо като сребърен гълъб в стар български стил, главата му се развива и служи за шише за ликьор. На месата ме накараха да изпея в съпровод на хармониум Adeste Fideles и Minuit, chrétiens, a княгините припяваха. В нетапицирания коридор на параклиса гласът ми бе звучен и пях превъзходно. Царят бе много доволен и на месата на другия ден пожела отново да ни чуе. След това ни повика с Анна в малкия син салон срещу параклиса и до три часа увлекателно ни разказва за войната, подготовката, стратегическите маневри и т.н., и разви пред нас политическите си идеи и предвижданията си за Европа.“

Но съществува и една новогодишна дворцова история, която… никога не се е случвала. Тя е описана в разказа Последният ден на XX век, написан от Иван Вазов първоначално през 1899 и редактиран години по-късно. Твърди се, че това е първият фантастичен разказ в българската литература. В него се говори за младия цар Иван, който обикаля из София на 31 декември 1999. Финалът на разказа ни отпраща отново към софийския дворец, който впечатлява с пищността си дори във фантазията на Народния поет:

„Когато царят се завърна, беше вече късно. Той влезе в двореца, цял блеснал от светлини, дето щеше тая вечер да се посреща радостно новият XXI век.“