През първите три години след Освобождението София не разполага с обединен гробищен парк. До 1882 в столицата се използват единствено старите християнски, еврейски и мюсюлмански гробища, които са разположени в покрайнините на града.

По това време тези гробища са неоградени и неурегулирани, сред тях свободно скитат бездомни кучета и добитък. Неслучайно още вторият общински съвет от края на 1878 предприема мерки за създаване на обособен терен, който да бъде използван от представители на всички вероизповедания.

Общинският проект за изграждане на гробища на 100 метра извън града, по двете страни на Цариградско шосе, оградени с ров, не се реализира заради неодобрението на местните жители. През следващите няколко години софиянци продължават да извършват своите погребения в старите гробища, обичайно разделени на религиозен принцип.

Около 1870, когато Мидхат паша посещава София, забранява на християните да погребват близките си в дворовете на църквите. Тогава българката Марица Кирташова предоставя своя имот – бостан на запад от града, за християнски гробища. Те са оградени с тараба, а между гробовете са засадени бъз и трънка, над които високо се издига стара акация. На този терен е построен и малкият храм Св. Богородица.

Тук е погребано единственото дете на френския консул Леандър льо Ге, познат у нас като Леге, който пристига в София през 1874. Някои източници твърдят, че в християнските гробища е погребан и Апостола на свободата Васил Левски, както и главата на революционера Георги Бенковски. На този терен през 1927 е построена сградата на Окръжната палата, използвана днес за Министерство на земеделието.

Съвсем наблизо се намират и по-големите еврейски и мюсюлмански гробища. В различни краища на града са разположени и други площи, в които са погребвани софийски жители – на мястото на стария стадион Юнак в Княз-Борисовата градина, както и в местността Кюлуците около днешната улица Стара планина. В края на XIX век в района на Докторския паметник поетът Кирил Христов вижда множество турски гробове, както пише самият той в книгата Затрупана София:

„От Народното събрание и Държавната печатница на изток към Слатинския редут, тогава, българската столица, може да се каже, не съществуваше. Гдето днес е Ректоратът на Университета, извиваха се към улица „Шипка“ остатъците на някаква стара турска оградна стена от споени с кал камъняци. На едно възвишенийце зад тая, останала до пояса на минувача, стена, стърчеше с уста срещу Народното събрание един стар турски топ, който гръмваше всеки ден по обяд, обикновено пет минути по-рано или по-късно… От тоя топ нататък най-високият строеж бе Докторският паметник, издигнат сред просторни турски гробища, камъните от които бяха извадени, но хлътналите гробове още неизравнени.“

От доклади на Столична община става ясно, че турските надгробни камъни представляват интерес заради своите художествени очертания и надписи. Поради тази причина много от тях са разграбени от софиянци, а останалите са продадени от Общината на частно лице.

През 1882 в Общината се обсъжда въпросът за разполагането на софийските гробища на север от центъра на града, където се намират и днес. За да се осъществи проектът, в общинския бюджет се предвижда разход в размер на 4 000 лв. за облагородяване на терена.

В следващите няколко години новите гробища са парцелирани, а за построяването на християнски храм е предвидена сумата от 20 000 лв. Софийският „град на мъртвите“ е разделен по следния начин – за православни, католици, протестанти, турци, цигани, евреи и самоубийци.

През 1889 началникът на санитарното отделение при Столична община заявява пред кмета, че старите гробища не отговарят на хигиенните изисквания, и предлага те да бъдат премахнати. С оглед тези съображения от 1 април същата година се забранява полагането на нови покойници на територията на гробищата отпреди Освобождението. По същото време е завършена църквата и е образувана погребална служба към Столична община. Тогава започва историята на Централните софийски гробища в кв. Орландовци.

В северната част на столицата почиват някои от най-големите имена в българската история. Те са включени в картата София помни, която дава информация за местата, на които са погребани видни личности. Днес всеки желаещ може да се разходи по алеите на Централните софийски гробища и да се „докосне“ до миналото. Някои от гробовете са същинско произведение на изкуството.

Предсмъртното желание на поета Пейо Яворов е да бъде погребан до своята любима Лора Каравелова. След много трудности близките на твореца успяват да изпълнят волята му. Петнадесет години след смъртта на Яворов на гроба му е поставен паметник, изработен от скулптора проф. Иван Лазаров. Александра Монеджикова в своята книга София през вековете пише следното:

„Казват, че авторът на скулптурното произведение искал да олицетвори скръбта на Македония. Но стойката, лицето, увисналите рамене и ръце – всичко в тази одухотворена каменна жена говори за тъгата… многолика, вечнодебнеща тъга. И според възрастта, според настроението, според часовете на деня от същата фигура се чуват звуци, изляни от сърцето на поета.“

Твърди се, че проф. Иван Лазаров изработва и паметника, поставен на гроба на Йордан Йовков след смъртта на писателя през 1937.

Любопитен е случаят с последния дом на скулптора Кирил Шиваров. След смъртта му през 1938 гробът е украсен с творба, която лично той сътворява – скулптурата Каин, създадена през 1925. Днес мястото, на което почива един от най-прочутите родни скулптори, е потънало в забрава. Надгробни паметници на софийските гробища създават още Андрей Николов, Михайло Парашчук и други майстори на декоративното изкуство.

Прави впечатление и гробът на издателя Стефан Стайков, върху който е изобразена печатарска преса. Именно над входа на дома, в който живее Стайков със семейството си на ул. Иван Денкоглу 46, е разположена и единствената статуя на създателя на пресата – Йоханес Гутенберг, в София. Твърди се, че тя е изработена от вече споменатия Михайло Парашчук.

Паметта на някои от богатите жители на София е увековечена с изящни гробници. Един от тях е Димитър Яблански – търговец, политик и кмет на София, който почива в семейна гробница, проектирана от прочутия архитект Станчо Белковски през 1937. В този период е построена и семейната гробница на рода Балабанови, които се занимават освен с търговия и със сериозна благотворителна дейност.

Грижата за последния дом на заслужилите българи е тема, която засяга обществото от десетилетия. Този текст, публикуван в списание Сердика през 1939, звучи все така актуално и днес:

„Всички паметници, обаче, са тъй разпръснати из гробищата, че е цял подвиг да бъдат открити и видени. Добре е столичната управа да стори нещо, за да станат по-достъпни за около тия паметници, а в бъдеще погребването на големи българи да се организира така, че да се създаде известен ред. За хората на науката, изкуствата и литературата, за видни общественици и военни да се запазят специални парцели. Предвид големите заслуги на тия хора, това няма да се зловиди никому. Само така и нашите гробища ще се превърнат в един музей на изкуството и място за дълбоко съзерцание.“