Как откри света на изкуството?
Бях на 5, седях под работната маса на майка ми и превръщах падащите хартиени изрезки в малки чудновати човечета. Още усещам мириса на горещия реотан, който превръщаше стиропора в снежинки и грамадни змейове. Майка ми работеше в сферата на приложното изкуство. Баща ми е скулптор по образование, а в момента – художник на свободна практика, ориентиран към реалистичния пейзаж и портрета. Отгледана съм от творчески личности и детството ми беше изпълнено с магията на живописта, декорите, дървените бижута и киното. И така, съвсем естествено, започнах да се занимавам с изкуство.
Разкажи сега за новата експозиция.
Темата на четвъртата ми самостоятелна изложба е Ракли и Музика – общо 13 платна със смесена техника. Идеята се зароди в началото на миналата година, но с течение на времето претърпя някои промени, докато изкристализира в сегашния си вид. Като цяло – отново търся начин да изразя себе си. Търся най-подходящата форма. Маслените бои се оказаха недостатъчни. Нуждаех се от нови изразни средства. Ориентирах се към текстила, защото това беше моята специалност в приложната гимназия в София. Оттогава е и интересът ми към колажната техника. Тъй като имам влечение към няколко насоки в изкуството: живопис, текстил, мода и кино, се опитах да сътворя една плетеница от материи, цветове, контрасти и сюжети. И в този дух Раклата не е просто мебел, тя е едно хранилище на история, на спомени, на емоции, на време, на съдби и приказни сюжети, загърнати в ухаещи на орехи стари дантели. А Музиката… Аз винаги рисувам на музика. Тя е част от творческия ми процес. Тя ме вдъхновява заедно с материите, природата и женското тяло. Когато се налага да твориш изкуство в града и когато гледката навън е изцяло урбанистична, е трудно да чуеш мислите си. А музиката винаги ме повлича нанякъде. Разчупва въображението ми и ми разказва истории. Музиката е моето пътешествие из раклите на спомените.
Жените от платната… отражение на действителността ли са или мечтана проекция?
Абсолютно отражение на действителността, подправено с доза поезия. Жената е моят персонаж, моят обект, вдъхновение, предизвикателство, емоция.
Лесно ли е днес в България за младите художници?
Не е лесно за всички хора, занимаващи се с изкуство. От една страна нашето поколение е много по-освободено, но от друга е доста по-трудно да се наложиш сега, когато талантът не е гаранция за успех и личните качества на всеки са решаващ фактор за неговото оцеляване. Не съм сигурна, че днес може да се постигне лесно една такава художествена биография, каквато е била възможна преди 89-а. Налага се да се справяме сами, без помощни колела. Мисля, че едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един творец, работещ в България, е да покаже творчеството си извън родината. Така има по- голям шанс работите му да бъдат оценени от повече хора. Останала съм с впечатлението, че тук често получаваш признание, едва когато си се доказал навън. Което е доста трудно.
Занимаваш се и с моден дизайн…
Да, в момента съм дизайнер на една нова българска марка за дамска конфекция. При мен модният дизайн върви ръка за ръка с рисуването. Завърших гимназия с колекция висша и авангардна мода, въпреки че специалността ми беше текстил. Модата като конфекция и модните тенденции никога не са ме вълнували, нито съм се съобразявала с тях. Но в момента работата ми го изисква. Аз съм преди всичко художник и това, което ме провокира в модата, е разработването на пространството около женската фигура и превръщането им в произведение на изкуството. Искрено се възхищавам на подхода към модния костюм на дизайнери като Вивиан Уестууд и Тиери Мюглер, при които дрехата вече не е просто дреха, а нещо повече. Мисля, че нашата територия е изключително благодатна за всякакви експерименти и че българската жена има своите изисквания и виждания за начина, по който иска да изглежда. Живеем във време на контрасти и нестандартно съчетаване на материи и цветове. Според мен всяка жена трябва да има свой собствен стил и да избере цветовете, които й отиват, и материите, в които се чувства най-удобно. Това ще я направи уникална и преди всичко вярна на себе си. Добре е индивидуалността винаги да бъде подчертавана.
Завършила си Сценография в НБУ. Там имаш ли желание да се развиваш?
Дипломирах се с един самостоятелен проект за моноспектакъл. Казвам самостоятелен, защото аз бях не само сценограф на проекта, но и режисьор и художник на костюмите, и изпълнител – след като обработих и до голяма степен написах драматургичния материал. Това беше едно голямо предизвикателство, един голям риск. Вярвам, че този проект има бъдеще и с него засега се изчерпва желанието ми да работя в тази сфера.
Най-голямата ти страст?
Музиката, танцът, пътуванията. Те ме зареждат с енергия, обогатяват ме, вълнуват ме. Те са моя необходимост.
Чувстваш ли се успяла за годините си?
Чувствам се успяла в едно и това е фактът, че създавам. Много мои колеги не успяват да отстоят правото си да създават. Страшно е когато творческият порив се превърне в мъчение или страх. Страх да намериш себе си, да покажеш емоциите си, да облечеш болката си в цвят, да нарисуваш порива си, да отстоиш позиция или да споделиш опит. Имам една любима мисъл на Едгар Дега, който казва: “Радвам се, че още не съм открил собствения си стил, защото щях да съм отегчен до смърт!” Това е. Най- важното нещо за един творец е да продължава да работи, да намира сили в себе си да се изправи срещу страховете си. Когато твори честно, тогава изкуството само му разкрива своите тайни, без той дори да ги търси съзнателно. Така както е казал Пикасо – той не търси, той намира…. И този процес е вълнуващ!
Как се открихте с Краси и Сим Алексиеви?
Това е моя много любима история. Когато още си мечтаех да споделя с публиката моето творчество, случайно попаднах в интернет на галерия Възраждане. Направи ми силно впечатление описанието на галерията и най-вече насоката, в която имаха по-сериозен интерес, а именно Тялото. Тогава си казах , че аз съм точно за тях! Но Пловдив за мен бе доста непознат град. Едва няколко години по-късно Краси сама ме намери на поредното изложение на пловдивския панаир Импресия, на който участвах за първи път. Малко след това ме поканиха да направя втората си самостоятелна изложба при тях, а след това участвах и в други техни мероприятия за Нощта на музейте и галериите. Мисля, че срещата ми с тях е нещо повече от случайност.
Какво ти носи едно гостуване в Пловдив като емоция?
Стъпих в Повдив за първи път едва преди три години. Считам това почти за престъпление. Този град е изпълнен с толкова творческа енергия, че магията му ме обгръща дълго след като го напусна!… Смятам да наваксам…