(Средно)горски пътник

Може би наистина няма лоша реклама. Скандалната новина за намерението на един бизнесмен (и няколко общинари) да премахнат статута "архитектурно-исторически резерват" на Копривщица само ни настървиха да тръгнем натам в първия възможен момент. Междувременно обществената буря се размина, но пътешествието ни из Средногорието – в никакъв случай.Първи плюс за пътниците (но не непременно и за шофьорите), е Подбалканският път – красивата и значително по-бавна алтернатива на магистралата София-Бургас. Зеленината и цъфналите корони са превзели всички склонове на Стара Планина и Средна гора, така че просто не може да се отървете от хубави гледки. Има доста места, където си заслужава да отбиете за някоя и друга бърза снимка, а в центъра на почти всяко село и град по маршрута чакат малък хоремаг и няколко местни, които продават зеленчуци направо от багажника на колите си. Не подминавайте, тази храна със сигурност е чиста и силна.Отбиваме се в село Макоцево, чиято табела навярно щяхме да пропуснем, ако не знаехме, че там се намира конната база – или "ранчо", както обичат да му казват собствениците – Конникът. Оставаме няколко часа, докато част от спътниците ни (поляци, впрочем) чешат, оседлават, водят и яздят коне. Останалите обхождаме селските сокаци, по които срещаме няколко много хубави вили, адски любезна продавачка в единствения магазин и кокалест трол, настанил се в двора на една от по-красивите къщи.След отбивката към Копривщица се зареждат още чудни горски гледки, безброй мемориални плочи и паметници, посветени на Априлското въстание от 1876, и тесен път, който май не е ремонтиран от същата тази година. Отдалече градът изглежда като филмов декор или пък реално завръщане в 19 век. Вглеждането в детайлите невинаги носи същото усещане, но се радваме, че статутът му на резерват все още е в сила – в Копривщица старият български дух е много по-осезаем, отколкото в места като Банско например.Обичайно центърът, заел бреговете на река Тополница, е препълнен с туристи, които не оставят празна маса в по-популярните ресторанти и кафенета. Въпреки наплива и суетенето, не е грешка да се обядва тук – готвят доволно вкусно и доста евтино, особено в сравнение със софийските цени. Разбира се, не правят талятели или минестроне, но пък картофите никога не са бланширани, а хлябът и месото имат онзи вкус, който помним от кухнята на баба. За сериозно хапване седнете в Под старата круша, а ако ви е време за чийзкейк и сладолед, мръднете към 20-и април.Истинското спокойствие и старинен дух на Копривщица обаче се усещат встрани от шумния център, в който хора и автомобили се надпреварват за място под слънцето. Стръмните улички и възрожденските къщи са запазени в почти автентичен вид, въпреки прогресивното желание за прикрепяне на кичозни ковани огради и сателитни чинии към старите зидове и стрехи. Високо над града се намират и две от най-хубавите сгради тук – църквата Успение Богородично (около която са гробовете на местните герои Ненчо Палавеев и Димчо Дебелянов) и много особената Свети Никола с причудливи детайли по стените, които заслужават внимателно разглеждане.Стига да не вали, вечерта в града е дори по-приятна. Повечето туристи са се изнесли или са кротнали в механите, оставяйки балканският ветрец и звездите да доминират атмосферата. Безделното мотаене по криволичещите улици неизбежно ще ви сблъска с всеки паметник и обраснал с мъх мост, който гидовете ни съветват да видим. Вместо да ги четете, откривайте всичко сами – Копривщица е достатъчно малка, за да не ползвате пищови, докато я опознавате.