Срещи на изкуството: Стефка Цанева

Обратното би било трудно: още щом се връща от Берлин в Пловдив през 2011, тя започва да помага за видео фестивала Фасада и Седмицата на съвременното изкуство, после събира опит в галерия Sariev, през 2013 вече е куратор на фестивала Отец Паисий, а след това и на важни изложби като Места на удоволствието в СГХГ или Арт старт в Гьоте институт, където сега работи и това се усеща в арт климата на целия град. Докато разглеждате последната ѝ експозиция там – новинарската Шок и ужас до 20 юли, погледнете отвъд светнатите лампи към куратора, за да чуете как от езиковата в Стара Загора се стига до това да предизвикваш разговори за изкуство в София.

ГРАДОВЕТЕ
Завърших езикова гимназия в Стара Загора, а перспективата да отида на място, което изглежда по-уредено, с по-добро образование и дори по-улеснено кандидатстване, ме отведе в Берлин. Останах там четири години, за да уча Скандинавистика и Медийни науки. Все още чувам въпроса "как можа да напуснеш най-хубавия град на света?", но в един момент бях адски уморена от динамичния живот там и дойдох в Пловдив. Разликата беше огромна, а най-голямото предизвикателство се оказа липсата на разнообразие на културни събития. От друга страна започнах работа за фондация Пловдив 2019, което беше много вдъхновяващо, защото градът тогава кандидатстваше за столица на културата. Беше идеалистичен период и имахме смелост да мислим за най-големите неща, които да донесат промяна. Формалният повод след това да се преместя в София беше нова работа, но вече имах и нужда от по-интензивен живот, защото в Пловдив се случват прекрасни неща, но са малко.

РАЗГОВОРИТЕ
Още в училище започнах работа в Радио Стара Загора, а и досега този тип медия е голяма моя страст. Тогава имахме две предавания, а по-късно в Пловдив с Виктор Янков стартирахме нашия Молескин, който се излъчва и по Радио София. В него каним интересни лица от сферата на културата да представят любимата си музика, но, ако трябва да съм честна, го правя не толкова защото съм меломан, а заради срещата и разговора с различни хора. Интервюто всъщност е извинение за това да задаваш директно въпроси, които по принцип не би могъл, освен ако не положиш усилие да изградиш лично отношение. Точно това беше и отправната точка за срещите Нещо ново, нещо старо, нещо назаем, нещо синьо. От една страна интересът ми към формáта на разговора, особено за изкуство, а от друга – желанието да чувам гласа на повече млади художници, защото те обикновено са несигурни, липсва им опит и нямат възможност да се изкажат.

КРИТИКАТА
Миналата година курирах изложба в СГХГ, която беше огромно физическо и психическо предизвикателство за мен, но не знам дали се получи добре. Подозирам, че не и това не е проблем, но фактът, че не получих никаква обратна връзка, беше много демотивиращ. Въпросът с липсата на критика силно ме вълнува и затова започнах рубриката си DOs & DON’Ts (в toest.bg). Не ми се струва нормално да не се пише за изкуство, а ако се пише, то да е единствено позитивно, разказвателно или пък копи-пейст на някое прес съобщение. Аз самата също се притеснявам, че някои автори ще се засегнат от нещата, които пиша, колкото и добронамерена и мека да съм, но се опитвам да не се ограничавам, макар понякога доста да се чудя дали и как да подходя. По тази причина от Гьоте институт и фондация Изкуства, дела и документи през август организираме нещо като тридневен уъркшоп за критическо писане в рамките на кураторската ни резиденция КЛИК. Лектор ще е Астрид Маниа от Германия, която е прекрасен критик с опит в медии като Арт форум и Зюддойче Цайтунг и има остро и интересно мислене. Надявам се да има интерес, включително от страна на медиите, които отсъстват от този процес заради страх или тотално неглижиране.

КУРИРАНЕТО
Най-интересно в кураторската работа е сътрудничеството и диалогът с авторите. Често се чудя къде е границата на намесата ми и се старая да не казвам неща като "защо не помислиш в еди-коя-си насока, защо не промениш това". Все пак трябва да спечеля доверието им, за да се включат в идеята, която съм предложила, и заедно да градим наратив. В момента ми е особено интересно защо няма повече български художници, които да са социално ангажирани. Не говоря за политика, а за реакция към това, което се случва. Независимо дали става въпрос за медии, за протести или за ремонта на Дондуков. Любопитно е, защото в средата ни има много неприятни стимули, но художниците се насочват повече към интроспективни и абстрактни теми. Затова и се радвам, че в изложбата Шок и ужас авторите откликнаха и всеки от тях избра някой от многобройните аспекти в темата за новините, борещи се за вниманието на публиката.

КАЛЕНДАРЪТ
Обикновено събота е моят ден за изложби и през седмицата записвам в тефтер какво да видя, за да не забравя. После сядам сутринта, набелязвам си план с галериите и в каква последователност да ги посетя и потеглям. Прави ми впечатление, че тук много често се говори концептуално, а не конкретно. С риск да прозвуча малко формалистично, има и други, обикновени фактори, които правят една изложба хубава, включително как са представени работите. Виждала съм например в Райко Алексиев етикети А4, налепени небрежно с тиксо, което не изглежда добре. Важно е да не забравяме тези уж дребни неща, защото могат да повлияят върху това как публиката възприема една работа. Иначе тук сякаш ми липсва изкуството, за което можеш да четеш в учебниците. Знам колко е важно да се подкрепят местната сцена и младите автори, но според мен от време на време трябва да има мащабни изложби, които да показват какво се случва или се е случвало, за да не се капсулираме. Бих искала да видя в София нещо грамадно като Аниш Капур, за което може би някой би казал, че е разхищение на средства, но въпреки това дава важен достъп до голямото изкуство.

МУЗИКАТА
Харесвам много скандинавски електропоп и даже на имения ми ден в Пловдив всяка година правихме такова тематично парти. Обичам да слушам и нова музика, дори имах период, в който открих кънтрито и то по много интересен начин. Бях на фестивала в Бела Речка, когато американският художник Крейг Хевънс беше подредил пет-шест черги във формата на слънце, а ние трябваше да легнем с глава към центъра, където той стоеше, и да си сложим слушалки. Оказа се, че е подготвил песни и, докато ги слушахме, той разказваше защо е избрал всяка от тях. Така беше курирал цял плейлист с кънтри музика, която дотогава не съм предполагала, че може да ми хареса. Този пример подкрепя това, което често казвам – според мен е важно да се гледа и слуша много, дори лоши неща. Да не забравяме, че винаги можеш да си тръгнеш от едно събитие, ако не ти харесва, но ако не отидеш, няма как да разбереш дали е щяло да те развълнува.