Още щом съм проходил, на прощъпулника си съм хванал аудио-касетка. После в първи-втори клас издълбах от килера един акордеон, на който е свирила баба ми, и тръгнах да изнасям концерти на нашите. Те пък ми купиха малък синтезатор и така се започна – записаха ме в школата на Мими Иванова и Развигор Пoпов, където към година свирих Бледа кукла и Бийтълс. След училище ходих в залата, в която майка ми работеше с деца, сядах на пианото и си композирах разни малки неща. Когато кандидатствах след седми клас, беше ясно, че трябва да е в музикално училище. Много исках да свиря на барабани, но ми казаха, че няма шанс, децата започвали да се упражняват на тях от 4-годишни. Вместо това избрах цугтромбон и ето ме, кандидатствах, влязох и пет години свирих на него.
СМЕХОВЕТЕ
Когато започнах да работя, се озовах в едно звукозаписно студио. Извикаха ме на нещо като интервю и ми дадоха задача да наредя смеховете в една серия от Клиника на третия етаж. Малко хора знаят, че този кикот, които се чува в комедиите, всъщност зависи от чувството за хумор на тонрежисьора – тук ми е смешно, пускам дълъг смях, там – не толкова, слагам къс, после ми е супер забавно, слагам мощен, след това пък малко по-рехав… В същото студио беше и първият ми допир с театъра, а после и с аудиотеатъра – през 2001, когато Асен Аврамов, Георги Тенев и Явор Гърдев правеха Цитаделата, за която работих. После Явор ме покани на един уъркшоп в Германия, защото с него ужасно бързо открихме общ език – трудно е да се опише, но когато единият е по средата на изречение, другият вече го е разбрал и е започнал да действа. Това вече реално беше началото и най-добрият начин да стартирам – на събитието се събират режисьори от няколко страни и им се дават десет дни, за да направят откъс. Бях супер надъхан да бачкам, а екипът беше страхотен. Бързо се почувствах на място, защото беше толкова интензивно, че нямах време да се терзая как стои музиката ми на театрална сцена.
ТЕАТЪРЪТ
И досега само там се чувствам наистина свободен да правя това, което искам. В театралната музика нямаш граници – ако в някой момент поп звученето ти върши работа, можеш да го използваш; след малко се прехвърляш на друг стил и всичко продължава да върви естествено. Освен това няма как иначе толкова често да работиш с различни хора – всеки път актьорите са други, екипът е нов. Дори залата е важна – всяка театрална зала на света звучи по различен начин.
КОМПОЗИРАНЕТО
За мен е важно да съм вътре в процеса и, ако имам възможност, присъствам на всички репетиции – не защото се чудя какво да правя, а защото така ставам част от мястото. Вярвам силно на първото си впечатление и веднага щом съм прочел текста, започвам да нахвърлям разни неща. После влизам на репетициите, слушам първото четене, запознавам се с всички и следя как нещата се променят – интересно е да видиш как актьорите се намират в текста. Дори само това може да ми даде достатъчно информация, която да преобразя в музика. Много често композирам в салона: докато те репетират отпред, аз съм публика, седя отзад с лаптоп и слушалки и пиша. Извън театъра, работя импулсивно. Открил съм, че не мога да седна и дисциплинирано да реша, че от пет до седем ще композирам. Искаше ми се да имам свое студио, но знам, че няма смисъл за мен. Трябва да хвана конкретното усещане, когато се появи, иначе не мога да го насилвам. Затова абсолютно винаги съм с лаптопа си и реално раницата ми е моето студио – за да мога да напиша нещо, където и да съм.
ОТДЕЛЯНЕТО
Спомням си, че музиката за Жана ми беше голямо предизвикателство. Исках да има мащаб и сила, но в същото време представлението е камерно, така че се чудех в коя посока да тръгна. После дойде лятната театрална почивка, заминах на море и след цял ден на плажа не можах да заспя – седнах късно през нощта със слушалки на балкона и там я написах. Така се появи това, което се чува в представлението. За мен е важно да се отделям от работата си по този начин. Ако зацикля, предпочитам да играя на Плейстейшън, да готвя, да пазарувам или дори да мия чинии. Вярвам, че това, което е в мен, продължава да работи – и когато е готово, излиза само.
ЗАСЛУШВАНЕТО
Сигурно ще прозвучи странно, но не съм човек, който слуша много музика. Просто нямам нужда да я консумирам в големи количества. Обичам да слушам по време на дълги пътувания с кола например, но в ежедневието ми около мен често е тихо. Имам и от онези моменти, в които зациклям на някоя песен, защото ми носи нещо, и тук често има изненади – покрай Любовта на Анатол слушах месец и половина нон-стоп How Deep is Your Love… Харесва ми идеята да имам свободата да извадя точно това, което е в главата ми, и вероятно по тази причина нямам чувството, че трябва да чуя трийсет чужди парчета днес.
ИНСТРУМЕНТИТЕ
Ако някой проект изисква звук, който не съм чувал и не познавам, ми е интересно да го намеря. Опитвам да не се привързвам към определени инструменти – харесвам струнните, дълбоки тонове, като малък свирих доста и на тарамбука. Но извън това обичам да изследвам различни звуци. След като си го представя, имам идея дали е перкусионен, струнен или чисто електронен, после се заравям по-надълбоко и накрая го откривам. Приятно е да имаш усещането как звучи, да пробваш един инструмент, втори, комбинация от два… Нещо ме чегърта, но не знам какво е – голямо удоволствие е, когато най-сетне го открия.
СПОКОЙСТВИЕТО
Записахме музиката за Квартет само седмица преди премиерата – и не, не съм имал проблеми със съня в този период. Знам, че когато работя спокойно, нещата се получават по-добре. За тази музика беше ясно, че трябва да има мащаб, после самият текст ми повлия и ми помогна, реших да има вокали, и с Мила Михова ги записахме буквално в последния момент. Не съм се шашкал изобщо – знам, че имам дата за премиерата и че тогава трябва да приключа музиката, което всъщност ми дава голяма свобода. Ако мога да правя промени без срок, сигурно никога няма да спра.
ИСТОРИЯТА
Не обичам да слагам музиката под действие или диалог – предпочитам да седи самостоятелно. Наясно съм колко често хората не й обръщат внимание (говорят много повече за сценографията и режисурата, например), но тя все пак им въздейства, част е от историята. Навремето Асен Аврамов ми казваше, че във всяко нещо има драматургия, така е и със звуците. Когато имаш два тона, помежду си те вече имат своя история, взаимодействат си по същия начин, по който и актьорите на сцената.
Калин Николов е на kalinmusic.org
