Светът е твой! 40 години от премиерата на „Белязания“

Текст Данаил Найденов

Ако някой от вас преди 40 години беше казал на Брайън де Палма, че новият му филм ще придобие иконичен статут в следващите десетилетия, най-вероятно режисьорът щеше да ви напсува по-грубо и от главния персонаж в лентата.

Осемдесетте са особено време в Холивуд. Кокаинова мъгла се е спуснала над булевард Сънсет, а в нейното опиянение са попаднали всички обитатели на квартала и околностите на Ел Ей. Отърсилите се от скандала Уотъргейт американски щати обаче са изправени пред нови предизвикателства – Фидел Кастро отваря границите на острова и десетки хиляди кубинци навлизат в страната на неограничените възможности. И със себе си носят не само мечтите за по-добър живот, а и своите навици, които не са от най-моралните, ако наблюдaваме от гледната точка на демократично настроените граждани.

Междувременно киното оттатък Атлантика претърпява своя безумен възход. Джордж Лукас, Мартин Скорсезе, Стивън Спилбърг, Брайън де Палма, Сидни Лъмет и Оливър Стоун са издигнати на пиедестал чрез работата си и заглавията, които бълват и с които препълват не само киносалоните, но и своите лични банкови сметки. Ал Пачино, един от тогавашните съвременни, а и настоящи божества на седмото изкуство, вече е снимал първите две части на Кръстникът, а във филмографията му се нареждат емблематични заглавия като Серпико, Кучешки следобед и Боби Диърфилд. Сдушил се с продуцента Мартин Брегман, с когото правят Серпико в партньорство със Сидни Лъмет, той предлага бъдещият филм да бъде режисиран именно от Лъмет. Идеята е вдъхновена от едноименната класика от 1932 с Пол Муни, но политическата обстановка налага сериозна промяна. И така обикновеният човек със селско потекло, но с прилежащите му огромни амбиции превръщат оригиналния италианец Тони Камонте в кубинеца Тони Монтана. Име, което дори и днес е нарицателно за лошия човек, от когото обществото има отчайваща нужда.

Лъмет кани за сценарист противоречивия Оливър Стоун. По това време Стоун също е кокаинозависим и белият прах се превръща в основна движеща сила на сценария. Нещо повече – Лъмет и Стоун създават историята с една единствена идея – техният филм да бъде повод да се опълчат срещу тогавашната политическа върхушка, която по никакъв начин не помага за стопирането на наркотрафика към Щатите. Това се оказва ключово решение – от Universal директно „теглят ножа“ на Лъмет и режисьорският стол е зает от Брайън де Палма. Останалото, както се казва, е история…

Филмите за лошия обаче не могат да минат без силен женски персонаж. В тези години, когато дори и не се е мислело за либерални квоти, дамското участие предполага, че следва да предостави на негово величество Зрителя образ, чийто силует да запълва бачкаторското му ежедневие с имагинерна нежност. Първоначалните идеи за Мерил Стрийп или Джоди Фостър са отхвърлени, а главната женска роля се поверява на никому неизвестната тогава Мишел Пфайфър. Щипка красота се добява и с каста на новобранката Мери Елизабет Мастрантонио. Тримата с Пачино са допълнени от Стивън Бауър (дясната ръка на Монтана, Мани), Ф. Мъри Ейбрахам (Омар) и Робърт Лоджа (Франк Лопес). С 25 милиона долара бюджет снимките на Белязания започват и сякаш проблемният образ на Тони Монтана поражда проблеми и на снимачната площадка.

Действието на филма се развива в Маями, където е и основната диаспора на кубинските емигранти. Те обаче не желаят да се покажат на света като наркопласьори и престъпни босове и се вдигат на протест. Налага се студиото да премести снимките в Ел Ей, където се изграждат и декорите. Иронично е, че това се случва за втори път в кариерата на Пачино. Десетилетие по-рано италианската мафия в Ню Йорк категорично отхвърля снимките на Кръстникът на тяхна територия. Впоследствие, както се случва и с Белязания, самите представители на малцинството се включват активно в процеса, опиянени от шанса да изпъкнат като „добри“ момчета, грижещи се по свой начин за „своите неща“ (бел. ред. Cosa nostra – нашето нещо).

Известен със своите дълбоки трансформации, и този път Пачино се слива изцяло с образа на Тони Монтана. Успява да овладее до съвършенство кубинския акцент, а междувременно партньорът му във филма, Стивън Бауър, го учи как правилно се шмърка кокаин. И до днес няма потвърждение каква субстанция са използвали по време на снимките, но с оглед на времената, то най-вероятно догадките на зрителите и читателите на тази статия се потвърждават в правилната посока. И не само че се научава да го прави по правилния начин, но и успява да всее смут в целия снимачен екип. Съставен от остри камъни, отборът зад кадър е обзет от множество раздори. Дебютантките Пфайфър и Мастрантонио опитват от горчивия хап на пренебрежението на звездните си колеги, но именно това превръща персонажите им във висш пилотаж, който ще изстреля кариерите им в бъдеще към висините.

Белязания е суров, кървав и безпардонен прочит на 80-те години и като такъв среща отпор на всяко по-високо равнище. Дори Мартин Скорсезе е скептичен към успеха на лентата. Първоначалните прожекции пред закрита публика, в която присъстват и хората, които дават рейтинг на филма, отхвърлят продукцията. Де Палма представя три варианта, като и трите стават обект на критика от обидените цензори, виждащи своя личен живот, представен като художествена история. След финален компромис филмът е допуснат до разпространение, а режисьорът все пак пуска оригиналния вариант. И се стига да първоначалния крах.

През декември 1983 се състои премиерата, а публиката открито отхвърля филма. Кинокритиците са категорични – Белязания е тричасов боклук, който не заслужава да бъде гледан. Мигновено кариерите на Пачино, Де Палма и Стоун са изправени пред сериозно изпитание, а и самите те не са впечатлени от кокаиновата творба. През следващата година обаче се случва нещо, което ще промени завинаги хода на историята – филмът е пуснат на видеокасета и с това не само приходите политат. С това Белязания се превръща в икона. Милиони латиноси купуват филма, гледат го многократно и започват да учат репликите наизуст. Прохождащият хип-хоп жанр избира Белязания за свой филм и изпълнителите започват да имитират главния герой, да използват репликите му и да прилагат неговите действия в реалния живот. Сенчестите бизнесмени спират да се друсат със собствената си стока, а светът вече е собственост на всеки. И не само Брайън де Палма и Оливър Стоун започват да жънат усилено плодовете на своя труд – това се случва и с Ал Пачино, който затвърждава ролята си на филмов гангстер. Образ, който обичаме и днес. Мишел Пфайфър се превръща в секссимвол, като само девет години по-късно ще облече латекса на Жената котка в Батман се завръща на Тим Бъртън, а Мери Елизабет Мастрантонио ще изиграе ролята на живота си в Робин Худ: Принц на крадците, където ще партнира на Кевин Костнър.

И до днес, три поколения по-късно, а може би и четири, Белязания е онзи филм, който кара любителите на суровото кино да потръпват от вълнение всеки път когато гледат Тони Монтана на екран. Те знаят (ние знаем) всички негови реплики. Те имат (ние имаме) поне една цветна риза от коприна в гардероба си, която никога няма да облекат, но винаги ще се чувстват като кубински барон с нея. И всичко това е плод на перфектната работа на плеяда от кинотворци, които са се родили и са работили в правилния момент. Днес такъв филм не може да бъде заснет, а единственото, което ни остава, е онази мисъл в главите ни, че светът все пак е наш. И ваш. Твой.