Светлана Куюмджиева за жените като носители на тенденции в изкуството

Кураторката на изложбата Игли в купа сено открива връзката между творчеството и социалната ангажираност

Светлана Куюмджиева е едно от разпознаваемите лица на съвременната артистична сцена в България – куратор, историк на изкуството, критик и автор на независими проекти с множество изложби, фестивали и други културни събития зад гърба си. Креативна, любознателна, дисциплинирана и безкрайно влюбена в изкуството, тя превръща селекцията от произведения на български художнички в Националната галерия Двореца в завършено единство от творби с обща концепция, което разглеждаме от 30 май до 30 юли.

Изложбата Игли в купа сено, организирана от Фонда за артистични проекти на жени на Български фонд за жените, представя творби на художничките Боряна Петкова, Искра Благоева, Боряна Росса, Зелика Зохра Шога, Катя Димова, Красимира Буцева, Моника Попова, Наталия Йорданова, Неда Миланова, Оксана Казмина, Райна Тенева, София Грънчарова и nada ree. Експозицията представя резултата от втората отворена покана на Фонда и обединява произведенията под общия знаменател на ситуацията на извънредност, в която живеем – миграции, войни и несправедливости, белязали съвременния свят.

Резултатът е колкото хармоничен, толкова и разнообразен: срещаме се с най-различни жанрове и техники, от бродерия и отливки до видеоарт и работа с архиви, но многообразието се отразява и в женските перспективи. Съвременната жена е майка, съвременната жена е дъщеря; тя е войн и защитник, но понякога и уязвима и крехка; тя тържествува, тя е скърбяща, тя е креативна, тя е работничка, тя е „съзнателна и много упорита“, „весела, с открит характер“ или пък „голям кръшкач“, „рязка“ или „буржоазна женичка“*. Многоликостта на женските перспективи в Игли в купа сено излиза от стереотипа за женствеността и използва иглата като символ на умението, което се предава във времето, на креативността, на болката и на уникалния почерк на всяка от участничките в проекта.

На 27 юли Светлана Куюмджиева ни разходи сред всички тези гледни точки в рамките на кураторски тур и представи двуезичен каталог на изложбата с обем от общо 160 страници. Каталогът включва и текстове от екипа на БФЖ и кураторката, както и артистичните концепции на авторките на всяко произведение. Какво ни разказа Куюмджиева за изложбата, тенденциите в съвременното изкуство и мястото на жената на българската културна сцена, четем в следващите редове.

Кое дойде първо – заглавието и концепцията на изложбата, или творбите, включени в нея?

Дойдоха почти едновременно. Изложбата представя резултатите от втората отворена покана на Фонда за артистични проекти на жени, инициирана от Българския фонд за жените. Авторките бяха селектирани на базата на техни първоначални концепции и финансирани да реализират нови творби. Така в процеса на оформянето на техните творби и избистрянето на идеите им се появиха заглавието и концепцията на изложбата. Моята работа беше да съдействам за максимално професионално представяне на произведенията и авторките, така че да не се появят като произволен сбор от работи. Трябваше да създам една обща рамка за тях, но впоследствие те се проявиха доста идентични като подход, като избор на теми и медии и това доведе със себе си и общата концепция. 

Какви бяха критериите ви за селектиране на произведенията и авторките?

Буквално, ако цитирам критериите на конкурса, разписани от мен, това са на първо място досегашният опит на всяка кандидатка, творчески постижения и художествени качества на базата на портфолио. След това е самото представяне на първоначалната идея и нивото на изчерпателност и допълнителни материали. Трябва проектът да е описан максимално ясно и да съдържа информация за предварителното проучване, направено от художничките. Разбира се от голяма важност беше и реалистичността на бюджета. Досегашният ми опит с такъв тип конкурси показва, че ако кандидатът не може да разкаже идеята си ясно и кратко и да подготви реалистичен бюджет, то не може да се справи и с реализацията.

Какви са най-важните качества, които един куратор трябва да притежава?

Креативност, богато въображение, любознателност, големи теоретични и практически познания, любов към изкуството и към художниците, организираност, стоицизъм, дисциплина и почти неизчерпаемо търпение. Кураторът е третата страна в създаването на една изложба. Той идва да направи свое произведение от произведенията на други. Задачата му е трудна, тъй като трябва да съвмести мениджърски и творчески качества в една персона и да сменя тези две шапки постоянно в процеса на работа. Както за художниците, така и за кураторите е важно обаче да знаят кога „да оберат“ творческото си его в името на крайния резултат. В крайна сметка работата на куратора е заредена със същата доза вътрешно удовлетворение и радост, с която е заредена и работата на художниците. Всяко откриване на изложба за истинския куратор е като посвещаване в неговото най-ново произведение. Не е формален или кух ритуален акт.

Забелязваме преобладаването на документални теми, интерпретирани по художествен начин. Как документалният подход помага за по-задълбоченото изследване на тематиката?

Някои от художничките са предприели като стратегия работата с архиви – лични или публични. Това е относително нова и не особено популярна тенденция на българската художествена сцена. Повечето работи, в които има включено проучване на архиви, се разполагат точно на границата между фикционални сюжети и визии и стриктно документално пресъздаване. В този случай те се включват в основната линия на изложбата за връщане в ретроспекция назад, към историята и към миналото. Това опознаване на споделената ни история и на личните малки наративи в нея винаги помага за сглобяването на общата голяма история на жените.

Как бихте могли да коментирате все по-голямото присъствие на интердисциплинарност в съвременното изкуство?

Присъщо качество на съвременното изкуство е свободата. То не е обвързано жанрово и видово, а все повече в него се преливат националности и идентичности на артистите. В по-ранния период през 90-те имаше една едновременно иронична и откровена и завидно проста работа на Младен Стилинович, която мнозина художници бяха прегърнали като лозунг: „An artist who cannot speak English is no Artist“. Днес бих казала, че артист, който не е чел, не е информиран, не може да борави с целия наличен огромен поток от информация, не е артист. Времето го изисква.

Какво е мястото на жената в историята на българското изобразително изкуство?

Много ключово. Тук имаме много ранно Дружество на българките с висше образование, част от което е и Дружеството на художничките. Жени са допуснати да следват и в университета, и в художествената академия в София. Те са настоявали за това, търсели са своята изява.

Жени са основните носители на тенденции в различни периоди от историята на българското изкуство. Например едни от най-фините импресионистични картини, които можете да видите в експозициите на повечето музеи в страната, са създадени от жени. Най-интересни от социалистическия период са художничките, които остават по маргиналиите на художествения живот. Жените са тези, които развиват и отстояват професията куратор тук.

Каква промяна се случва през последните години?

Феминистката проблематика попада в общия дебат за приемането на различните общности в това число малцинствени групи и LGBTQ обществото и тяхната култура и изкуство равнопоставено, отворено и адекватно. Тази идея за равнопоставеност, уважение и възможност за изява е огромен проблем в България и за съжаление става все по-голям в последните години. Обикновено всеки опит да се представи и организира събитие, което по някакъв начин засяга тези теми и общности, е свързан с реакции на отрицание, извънредно опростенчески интерпретации, агресия, скандал.

По какъв начин изкуството може да допринесе към политическите битки на жените?

Старият въпрос дали изкуството може да променя политическата ситуация или само да посочва проблемите в нея все още не е намерил своя еднозначен отговор. Зависи много от формата, от посланието, от силата, с която то се появява в общественото пространство. Изкуството може да бъде територия за бягство от предизвикателствата на агресивната реалност, може и да е претекст на действителната промяна. Може да провокира до крайност и оголване на недъзите на средата. То има тази възможност да създава около себе си изолирана зона на комфорт, своя екосистема и свой кръг. Всичко това са все начини, с които да допринесе по един или друг начин за политическите битки.

От какви проекти се нуждае съвременната културна среда България?

От повече ангажирани проекти, рефлективни и създадени с мисъл за това, с какво действително могат да допринесат за някакво развитие на средата, а не просто за индивидуалната изява. Има нужда и от повече изследователски проекти, които да представят в ретроспектива процесите и да правят връзка със съвремието, защото паметта е къса.

До каква степен забелязвате интерес към изкуството и социалните тематики от страна на най-младите поколения?

Има един комплекс на българската художествена сцена, свързан със социалните тематики и той е следствие според мен от това десетилетно вменяване на задължение към художника да бъде социално ангажиран. Само при споменаването на това словосъчетание много от артистите от по-утвърдените поколения буквално избухват в протест. При младите артисти обаче този комплекс изглежда превъзмогнат до степен, че да проявяват все по-активен интерес към историята и към реални социални проблеми. Но пак работата с общности, партисипаторските проекти, действително социално ангажираното изкуство бих казала тук почти не съществува.

*Цитатите са от инсталацията Кадрова тетрадка, II-ра чета на Ивелина Минева.