Въпросният секстет се оказва и название на истинска група галактики, чиято взаимна гравитация един ден ще натежи и ще ги превърне в огромна елиптична галактика, а тя ще свети, без да създава звезди. Вито обаче бърза да уточни, че темата на изложбата не е свързана със съдбата на Вселената. ”Заимствам името на галактическия куп, тъй като и моята композиция е от шест части, а също и при мен обектите имат светлинно хало, аура около себе си. Не исках заглавието да е буквално, а да провокира любопитство. Светлината се разделя на шест спектрални цвята и това обяснява защо обектите са тъкмо шест”.
Изложбата се развива на микрониво – показва увеличени свръхкратките моменти, които се пръсват във времето. “Интересувам се от микро и макро мащабите, както в пространствено така и във времево отношение, защото те са в контраст с ежендвенатата ни гледна точка, от която наблюдаваме света. Подобни надниквания в микро моменти, биха били чисто и просто интересни именно заради различността си.”
Всяка нова истина
“Артистът е като илюзионист, а зрителят с удоволствие се поддава на хипнозата. Аз нямам никаква друга цел от това чрез визуални средства да въздействам емоционално”. Очевидно неговите творби имат своята връзка със света на науката? “Изкуството не запълва дупките в науката, науката се занимава с факти. Още не разполагаме с подобна теория на всичко, но дори и да е на разположение, тя би имала ефекта на ново вдъхновение, а не обратното”. И тук Вито дава пример със своя позната, която е говорила със съоткривателя на ДНК-структурата Джеймс Уотсън относно артистите, които работят, вдъхновени от откритието на ДНК. “Той й отговорил, че всяка нова истина създава митология след себе си.”
Винаги е интересно да питаш един артист за необяснимия процес на раждането на нови идеи. “Със сигурност е спонтанно, носи като изблик на еуфория със себе си“. Дали обаче тогава няма риск идеите да пресъхнат? “Не, аз не рисувам по няколко картини на ден като ван Гог, аз работя с една идея в продължение на месеци, затова за мен е важно тя да е силна и интригуваща за целия този период”.
Човекът машина
Като всеки уважаващ себе си модерен артист, Вито се разпъва между множество влияния – архитектура, кино, машини… Машините от проектите му изглеждат негови приятели, но дали са приятели и на хората? “Машините са направени с цел да служат на хората, но хората са много и нещо, което е в интерес на някого, е в ущърб на другиго, така че не може да се каже еднозначно. Машините са като протези към човешкото тяло и съзнание – колкото по-сложни стават, толкова по-сериозни последствия могат да имат”. Кино интересите на Вито обаче отново ни връщат към машините. “Отдавна имам идея за филм, в който главният персонаж ще е кинетична скулптура. Дизайнът на скулптурата е в доста напреднал стадий, имам множество скици. В близките месеци ще работя и по сценартия и ще търся финансиране и сътрудничество”.
Учил е почти поравно в България и Холандия, как би теглил паралел между двете? “Холандия е хубаво място за учене на изкуство, България – не. Подходът е различен и затова резултатите са различни. Там се работи върху индивидуалното въображение, а тук акцентът е върху някакви неадекватни на съвремието модели. Холандия винаги е целяла да бъде една от първите– това важи и за изкуството.“ Тези изречения би трябвало да доведат до нескрито разочарование от средата ни, но Вито е на различно мнение. ”Глобалният достъп до информацията помага да човек да се самообразова в много посоки и монополът на институциите за образование губи своята сила, от времето, когато аз учих в академията. Но предполагам, че и Художествената академия се е променила много през последните десет години. Не се чувствам недооценен тук, нямам проблем да работя тук това, което искам. Общувам с много хора на изкуството и съм щастлив. Но, все пак, това е една по-тясна група от хора.“
Вито е разказвал за случката, в която Улай, дългогодишният партньор на Марина Абрамович, му казал, че и той, докато бил млад, пълнел “стомната с вода”, но един ден изхвърлил цялата информация от студиото си и най-накрая бил свободен. Така ли прави и нашият събеседник? “След всеки проект разчиствам информацията, която ми е служила за вдъхновение, подреждам работната си маса и всички шкафчета. Остават само резултатите от този период – готовият проект, който заживява свой собствен живот, далеч от мен. След това, на чисто започвам отново да градя нещо ново, без да нося товара от предишното”.
Говорейки за отчуждение обаче, Секстетът на Сийфърт е, както стана дума, идеален повод за отчуждение от гледната точка на нещата-не-сами-за-себе-си.
Секстетът на Сийфърт е в галерия Васка Емануилова, до 19 май
