Тайната галерия

В късен четвъртък следобед коридорите са оживени. Някой гледа скулптура и драсва нещо набързо в тефтера си, докато върви, разговорът на малки групи се задържа за момент след тях във фоайето. Тук е срещата ни, преди Сиана Минева и Яна Братанова от образователните програми на галерията да ни поведат нагоре. Някой казва, че за шести път идва да слуша за реставрация, докато се изкачваме по широките стълбища. Сградата е била държавна печатница, строена през 1881, напомням си отново – проектирана е от виенски архитект, който сякаш е мислел именно колко пространство е нужно, за да гледаш голяма маслена картина, а не какво им е необходимо на печатарските машини.

Тези месечни курсове (само част от програмата със събития за деца или възрастни) показват тайното сърце на Квадрат 500 – всеки път един от петнайсетина реставратори застава над бюрото в ателието си и разказва за това, над което работи в момента. Днес слушаме за художника Александър Петров-Лавандулата, роден преди около сто години и с предстояща през януари изложба в другата сграда на националната ни галерия – Двореца. Над неговите картини работи Петър Катеринов, главен реставратор.

Още на влизане в ателието светлината прави впечатление – така щедра и точна е, че виждаш всяка власинка по палтото си. После забелязваш шкафовете, четките, мивките, препаратите, хората, които са се навели над огромно платно в другия край на стаята. Естествено, главно те привличат картините, налягали на масата без рамки или ограничителни въженца – толкова близо, че усещаш убождането на желанието да се протегнеш и да ги докоснеш.

След кратко въведение от Яна за художника, Петър ще разкаже за рамките, които е използвал Лавандулата, за боята, за срещите си с него малко преди смъртта му. Ще ни покаже къде са паднали парчета от цвета, какво е свършено досега и какво предстои – промените тук са били основно в укрепване, смяна на паспарту, фиксиране на слоевете. Ще сподели и личния си принцип: да опита да съхрани, каквото може, като възможно най-рядко нанася нов слой боя.

Покрай това, Петър разказва и няколко истории: едни са свързани с Александър Петров (като разговорите с дъщеря му), а други – не (например посещенията в ателието на Светлин Русев). Ако го питате коя е любимата част от работата му, ще вдигне вежди и ще каже искрено, че няма – освен ако не броим момента, в който пред него са работите, подредени в експозиция. Тогава ги вижда най-ясно.

Когато преди две години започват срещите Магията на реставрацията, разговорът е единствено за начините за укрепване и запазване. После хората започват да се връщат и да искат още, не просто да слушат за технологии – не че те не са вълнуващи, но е съвсем друго някой да ти каже и "а това най-вероятно е рисувал по време на пътуването си извън страната, преди да бъде откъснато от скицник…". Иначе картините се превръщат в прост обект, проблем, който трябва да бъде решен. Затова днес реставраторите говорят и за художника, а на финала може да ви пуснат кратък филм за него – и дори да спрат светлините в залата, за да бъде съвсем като в импровизиран киносалон. Така картините накрая изглеждат толкова непосредствени, докато лежат в ателието, че започва дори малко да те е страх за тях, макар да знаеш, че са в стабилни ръце (вероятно заради това сред нас някой пита: "но вие сигурни ли сте, че това паспарту е подходящо, че тази рамка е добра, че…").