А го прави силно и искрено до тръпки-по-цялото-тяло (това на публиката, имаме предвид). От 2005 насам компанията му La Veronal е извадила на сцена над 20 композиции, а на 29 октомври трупата на Маркос носи на One Dance Week в Пловдив новата KOVA – географски инструменти. Чухме, че в ядрото на спектакъла звучи "нов движенчески език", затова сега разпитваме създателя му как се пише танцова азбука и дали всеки може да разбере неговото а, б, в.

Как реши, че трябва да създаваш танци, но не и да ги танцуваш?

Влюбих се в движението покрай художествената гимнастика. Братовчедка ми беше в испанския национален отбор и ходех с нея на тренировки и състезания, но интересът ми не беше към килима, а към работата на треньорката. Тя забеляза любопитството ми и предположи, че ще се чувствам добре, ако танцувам. Заявих, че бърка жестоко – не исках аз да се движа, а някой да се движи за мен, да композирам стъпките му. Никога не съм мечтал да съм танцьор и да съм на сцената – предпочитам другите да танцуват, докато аз се гордея с тях в публиката.

Имало ли е моменти, в които това, че не си танцьор ти е пречело да станеш хореограф?
Беше трудно в началото, защото нямаше как да уча за хореограф без да ходя и на часовете по танци. Оказа се, че се справям прекалено добре и в един момент всички – приятели, учители, директорът – ме натискаха да се развивам като танцьор. Единственият проблем беше, че аз не исках. Все пак полагах усилия и знанията за движенията са ми полезни днес. Не смятам обаче, че е нужно да учиш 5 години в Академията, за да станеш хореограф. Часовете по танцови композиции, история на изкуството, музика, архитектура са все чудесни неща, но или го имаш в себе си, или не. Няма книга, която да ти обясни как се прави – хореографията идва от живота на създателя си, от неговите страхове и желания.

Твоите емоции създават спектакли, заради които те сравняват с Дейвид Линч – как го приемаш?
Да, Дейвид Линч е вдъхновение за мен, както и много други артисти, филми, книги, всякакви изкуства. Ако това, което правя, се доближава до нещо вече познато на публиката, нямам проблем. Сравненията помагат на хората да разберат нещата, да преценят дали ги харесват или не, затова за мен са нормални. Все пак се надявам, че моята публика пълни залите заради това, което аз правя – по начина, по който го правя.

А как го правиш? По каква рецепта смесваш танц, текст, музика и визуални елементи с теми като любов, омраза, ад, рай?

Темите са мои страхове, въпроси и търсения и те са основната идея, която винаги се появява първа. Да вземем например любовта: за да обясня моята идея за нея, ми трябват изразни средства и започвам да се оглеждам за тях; може да се разхождам по улицата и от нещо, което видя, да ми хрумне, че друго може да обясни добре това, което е в главата ми. Така, с търсене и отвсякъде, се появяват текстът, музиката, останалите части от цялото и то добива вид, докато зазвучи както искам. Представям си този процес като игра на композиране на значения. Отделям много внимание на всеки символ, който зрителите ще видят на сцената, защото аз нося отговорност за този специален момент в техния ден и искам да съм честен.

Не се ли притесняваш, че хората може да не харесат твоята идея за любовта и да я отхвърлят, без да я разберат?
Съвременното изкуство не трябва да бъде разбирано, а преживявано. Искам да убедя публиката да не се мъчи да разбира – не възприемайте само с мозъка си, а отворете сетива. Представи си шоуто като пейзаж, в който участваш и той те води по някакъв път – не разбираш всичко наоколо, не знаеш и къде ще стигнеш, но в някакъв момент ти става приятно или гадно. Или дори искаш да си тръгнеш, защото не е за теб. Няма значение каква е реакцията ти, достатъчно е, че си бил отворен и си го преживял. Относно приемането – вече мога да кажа, че не ми пука, но не винаги е било така. Помня критиката, която ме съсипа след премиерата на Сиена в Барселона. Тогава очакванията бяха огромни, говореха за мен като за „лицето на новата генерация“, а една дама написа "Маркос Морау – какво разочарование!". Бях много тъжен и си мислех: "Боже, това ли е животът, който ме очаква", но с подкрепата на екипа и инстинкта си за самосъхранение го преодолях. Надявам се хората да ценят това, че съм искрен и се доверявам на инстинктите си в нещата, които виждат на сцената. Това е.

Спомена Сиена, а има и Русия, Вороня, Москва – реални места помагат в разказването на историите ти. Има ли едно, на което най-добре ги измисляш?
Нали си чувала приказката, че "човек никога не знае откъде ще му дойде" – така е и с вдъхновението ми. Най-добре мисля, когато съм сам и времето е лошо. В Испания то винаги е хубаво и всичко е чудесно, което изобщо не ми помага. Работя много по-добре в Скандинавия или в Германия, например. Когато се разхождам сам или лежа във ваната, а навън е мрачно, съм по-продуктивен, отколкото ако е слънчево и съм на плажа със семейството си. Трябва да излизам от ежедневието понякога, защото новини, филми, театри и всичко наоколо правят мозъка ми скучен.

Как стигна до идеята да създадеш нов "език на движение", какъвто е смисълът на KOVA – географски инструменти?

Един ден преди 5 години в Дълбин, докато пра­вехме проучвания за Сиена, казах на танцьорите, че ни трябва наш собствен език, който ще улесни общуването ни. На всички беше ясно, че аз не съм танцьор, а те са. Аз създавам хореографията и имам много категорични предпочитания към едни движения, а не харесвам други. Трябваше ни код, с който да общуваме по-добре помежду си и исках да го създадем заедно. По онова време и без това вече имахме свои начини да комуникираме. Така че решението беше: "Трябва да го направим, но и вече го правим".

Как ще видим този език в KOVA?
KOVA е този език. Изчистихме спектакъла от значения и оставихме само движенията. Използвах тялото като кубчето на Рубик, за да разбера на какво е способно само, във взаимодействие с друго тяло и с пространството. В основата на езика са десет прости и ясни правила, по които се движи импровизацията на всеки от танцьорите. С времето правилата ще се променят, защото всички ние се променяме, но сега KOVA е това – движение в даден момент, което може да е свързано с някаква емоция или с нищо.

Когато шоуто вече е на сцената, хореографът няма контрол върху него. Каква е тръпката да гледаш отстрани?
Тези моменти са много специални за мен. Спектак­лите на живо са съревнование на елементите – много неща могат да се объркат, танцьорите може да танцуват много добре или да не са вдъх­новени днес, или пък да са изморени. Обикновено по време на шоуто съм в апаратната и сменям в движение светлини, музика, настройвам микрофони. Така имам контрол, въпреки че не съм на сцената. Много ми харесва, че шоуто е като отворен мозък, в който мога да ръчкам до последния момент.

KOVA – географски инструменти се играе на 29 октомври в Драматичен театър Пловдив от 19:30. Билетите са 10лв от eventim.bg. Цялата програма на One Dance Week вижте тук.