Честта е нещо, което моят герой е градил във времето. В живота си той има създадени определени ценности, които смята за най-важни. В разстояние на няколко часа обаче, в семейството му се случват събития, които са против неговия мироглед. Това го изкарва от равновесие. Този човек, който винаги се е справял с проблемите от раз, изведнъж изпада в патова ситуация. Филмът защитава идеята, че независимо от възрастта си, трябва да приемаме някои ситуации и да даваме правото на другите да бъдат различни.
Как подходихте към ролята?
С определени роли ми е много лесно да се справя, подхождам към тях интуитивно, защото имам достатъчно години и опит зад гърба си. В случая сценарият веднага ми допадна и някои сцени се получиха от раз. Това е много хубаво, понеже означава, че си се потопил изцяло в проблематиката. Знаете ли, аз също съм изпадал в ситуации, подобни на тази, в която се намира героят ми. Много е лесно да се разсъждава по принцип, но когато се случи с теб, реагираш не по начина, по който си си представял. Няма стереотип, винаги са възможни изненади.
С режисьора проведохме редица разговори, след които променихме леко сценария на базата на усещанията, които предизвикваше той в нас. Стана добро взаимодействие, както впрочем и с останалия колектив. Те всички бяха приятели, събрали се да правят кино. Имаше чуваемост и това страшно много ми хареса.
Конфликтът между поколенията ли е водещ в Чест или вътрешната борба, през която вашият персонаж минава?
И двата. Нищо в този живот не е само черно и бяло. Ние често идеализираме или тотално отричаме някой. А не трябва защото гамата е нюансирана, хората са колоритни по природа. Ако си дадеш труда да влезеш в дълбочина, ще видиш колко несъстоятелни са банални определения като ”добър” и ”лош”.
Каква е основната разлика в снимането на българско кино преди и след прехода?
Времето налага някои условности. Днес ако го няма това приятелство, за което стана дума одеве, правенето на филм е невъзможно. От една страна да снимаш филм в сегашните условия е по-трудно, защото трябва да правиш компромиси, а от друга – именно тези пречки сплотяват екипа и налагат разбирателство на всяка цена. Много харесвам късометражното кино, защото не е обременено от бюджети, не търси възвращаемост на всяка цена и дава по-голяма свобода да рискуваш. Преди разполагахме с повече средства и време за работа, но съществуваха други ограничения – знаете за какво говоря.
Страшно ми е интересно да работя с млади хора, но ме притеснява само едно – киното е скъпо удоволствие. Много режисьори изобщо нямат възможност да снимат. Няма как да се произвеждат пет филма на година и всичките да са добри. Огромен успех е дори, ако само един от тях става. Това трябва да се промени. В момента всеки кинематографист е принуден да отстъпва от позициите си в една или друга степен, за да довърши своя продукт. Освен това, без съответните закони, които да подпомогнат киното, трудно ще се случи каквото и да било. Парадоксът е, че в самия творчески екип има съпричастност, но тя липсва в отношението на държавата към киното. Надявам се, че с времето производителността и качеството ще се увеличат – това е пътят напред.
Напоследък доста театрални актьори се ориентират към телевизията.
Това е начин да поддържаш формата си. Иначе какво друго ти остава – да не работиш изобщо. Участвал съм в няколко сериала и ще снимам в още, приемам го като тренировка. Истината е, че нашата професия по начало е орисана да бъде компромисна. Можеш да си позволиш да си безкомпромисен само, ако разполагаш с много средства.
През годините съм имал участия, които не съм харесвал – и като роля, и като текст. Старал съм се обаче да ги нагодя към себе си, така че да ми допаднат. Така се справя един щатен актьор в театъра.
Работите често с Явор Гърдев.
Стана случайно. Преди 12-13 години той ме покани да участвам в пиесата Бастард, която направи във Варна. Поставихме я в една стара винарска изба с два коридора. Единият представляваш френското, кралство, другият – Англия. Публиката пък беше поставена в количка, която се придвижваше между двата мизансцена, беше една от най-интересните пиеси, в които съм играл. След това Явор направи Марат/Сад (от Питър Вайс) във Варненския театър – скандален за времето си спектакъл, с който обиколихме света. Сработихме се постепенно. Сигурно ако не беше онова първо представление, нямаше да се случи.
Уместно ли е изобщо да поставяме изкуството в рамки като "скандално", "провокативно" и прочие?
Да, стига да се цели нещо с това. В случая с Марат/Сад съм убеден, че Явор знаеше какво ще последва след премиерата. Ще ви дам един пример, без да правя сравнения. Ларс фон Триер също снима скандални филми именно с тази нагласа – да предизвика полемика. Хубавите произведения в повечето пъти разделят мнението на публиката. Когато нещо се харесва на всички, започва да буди съмнение (смее се).
Една от последните ви филмови роли също е във филм на Гърдев – Дзифт.
Много бързо усетих персонажа си в Дзифт. Отне ни точно 2 дни и половина да заснемем моите сцени. Е, другата причина бе, че с Явор вече бяхме работили достатъчно дълго, за да се разбираме с две думи.
Играете едновременно в класически постановки (Вуйчо Ваньо на А. Чехов) и в съвременни пиеси (Пухеният на Мартин Макдона), къде сте по-уверен?
Щом един режисьор изпитва нужда да се заеме с даден текст и има какво да каже с него, е без значение за каква епоха става въпрос. Класиката е винаги актуална – затова и е наречена по този начин. Режисьорите у нас обаче като че ли изпитват страх от нея и не си позволяват да разчупят моделите.
Много харесвам пиесата на Мартин Макдона, нещо повече – мисля, че драматургията е съвършена. Дори след стотното представление имам чувството, че играя някои откъси за първи път. Много особено усещане.
Умишлено ли избягвате столичните салони?
Предпочитам да идвам от време на време за някои представления, отколкото да играя постоянно тук на всяка цена. На мнение съм, че театърът трябва да стане по-раздвижен като цяло. Може би работата във Варненския драматичен театър ме е е задържала повече далеч от столицата. Самият град е красив, а и морето е близо. От местоработата ми до брега е 10 минути пеш. Слизам до плажа и изчезвам от проблемите. Това е лукс, от който трудно бих могъл да се лиша. Най-големият плюс на работата ми във Варна е, че мога да се съсредоточа само и единствено върху театъра. В София това е почти невъзможно. Навремето имаше доста процъфтяващи провинциални театри. Днес тази дума се използва в негативен смисъл, но истината е, че провинциализмът е територия на духа, не на местоживеенето.
Гледайте Михаил Мутафов в Пухеният, Театър 199, 28 април 19:30, 9/15лв
