Тези тела са направени от плът | Франсишку Камашу | Българска версия

*Главна снимка:  EIRA, The King in Exile

Франсишку Камашу и Мег Стюарт отново се срещат на сцената в Steal You For a Moment – спектакъл, изграден от памет, глас, ритуал и усещане за изчезване. Създаден в Сардиния и вдъхновен от мистерията на древната нурагическа цивилизация, проектът се движи между физическата интимност и археологическото въображение, смесвайки движение, звук и фрагментиран език в общ пейзаж на търсене и трансформация. Няколко дни преди представлението да гостува в България, Камашу говори за дългогодишното сътрудничество, колективната памет и телата и гласовете, които пренасят историята напред.

Работите с Мег Стюарт още от 90-е години. Steal You For a Moment завръщане ли е или преоткриване един на друг?

Когато с Мег сме заедно на сцената сега, не усещам, че продължаваме нещо от миналото. Имам чувството, че създаваме нещо ново.

Бих казал, че Steal You For a Moment не е завръщане. По-скоро е начин да предизвикаме себе си да продължим напред и да развиваме търсенията си, без да отричаме това, което сме правили досега, а опитвайки се да отворим нови врати за нашето изследване и артистичен диалог. Така че, в известен смисъл, става дума едновременно за откриване и преоткриване.

Steal You For a Moment черпи вдъхновение от нурагическите руини и идеята за изгубена цивилизация. Какво ви привлече в този образ на изчезването?

Наистина бяхме вдъхновени от нурагическата цивилизация по време на работата ни в Сардиния, където започнахме проекта и където беше премиерата му. Осъзнахме, че има много следи от тази цивилизация под формата на археологически обекти. Навсякъде из острова има камъни, но много малко информация за начина им на живот и организацията на това общество. Езикът им е напълно неизвестен. Съществуват теории какъв може да е бил той, но всичко е много несигурно.

Един от елементите, които много ни впечатлиха, беше сравнително скорошното откриване на огромни статуи – гиганти, както ги наричат – изобразяващи предимно воини и бойци. Смята се, че тези статуи са били поставяни край брега като знак за защита. В определен момент вероятно са почувствали нужда да защитят и утвърдят своята територия.

Работата ви сякаш размива границите между мистичното и всекидневното. Как подхождате към това напрежение и го превръщате в изкуство?

Това е начин да достигнеш до хората чрез жестове, които те разпознават – начин да общуваш по-непосредствено с публиката. Но също и без да забравяш определено ниво на духовност. Мисля, че и това е човешка потребност, независимо как всеки я разбира.

Работим именно с тези два аспекта – духовното и много практичното, ежедневното. Понякога ни интересува и абсурдността на ежедневните жестове, повторенията, рутините – неща, в които виждаме хореографски потенциал.

Има ли лични спомени, вложени в спектакъла, или той е по-скоро свързан с колективната и въображаемата памет?

Може би това идва и от театралното ми обучение в Института Лий Страсбърг в Ню Йорк, където работихме много с паметта и с онези спомени, отпечатани в тялото. Когато танцувам, дори и несъзнателно, това оказва огромно влияние върху движенията ми и начина, по който импровизирам. Но за мен е важна и идеята за колективната памет – за споделената памет между изпълнителя и публиката.

Друг аспект на паметта е пространството. Сценографията, предложена от Гаетан, съдържа много елементи, които улесняват връзката с публиката. Тя създава пространство, в което зрителят може почти да сподели въображението на представлението.

Използвате гласове, за да пресъздадете изгубен език. Как развихте този вокален пласт паралелно с движението?

Гласът винаги е присъствал силно в работата ми – не само защото съм учил театър и съм имал занимания по глас. Обичам да използвам гласа не само като звук, но и чрез текст, различни езици, дори измислени езици. Гласът е много физически. Той е част от тялото ни. Дори самото дишане е форма на глас. Опитвам се също така да разрушавам представата за танца като за ням филм – музика на заден план и някакви ефирни тела на сцената.

Те имат органи, дишат и издават звуци. Затова гласът дойде съвсем естествено, още повече че Мег също често работи с глас и текст.

В началото на спектакъла се опитвахме чрез гласа да въплътим връзката с тази древна изгубена цивилизация по един по-духовен начин. После добавихме текст, който внесе още един пласт смисъл отвъд движението. За мен гласът разширява изразните възможности на работата.

Преживявате ли спектакъла като движение напред, като цикличност или като натрупване на пластове?

По-скоро го усещам като движение напред. Виждам Меган и себе си като двама души на сцената, които опитват отново и отново, търсят нещо и продължават напред. Разбира се, в някои сцени има цикличност – особено когато преместваме обектите и разменяме елементи от сценографията. Това движение напред всъщност натрупва пластове, защото в последните сцени публиката започва да свързва онова, което е видяла по-рано.

Заглавието подсказва интимен жест. Каква среща искате да създадете с публиката в това „откраднато“ време?

Ако днес някой реши да отиде на театър, да откъсне поглед от компютъра, смартфона или каквото и да било друго, и да си позволи това време – да го сподели с други хора, седнали до него, докато гледат представление и преживяват заедно нещо артистично – това вече е прекрасно.

Самият факт, че хората все още имат желание да ходят на театър във време, в което сме залети от екрани, вече е победа.

Steal You For a Moment е част от 19-ото издание на Антистатик.

*Интервюто на англисйки език можете да видите ТУК.