Тихи тревоги | Изложба на Елена Велкова – Трифонова
Жанр: живопис
Настоящата изложба е награда на Елена Велкова за живопис от Галерия Арте към Националната изложба конкурс Млади български художници 2023, представителна част от инициативата на мецената Тодор Стайков за подпомагане реализацията на млади художници, завършили специалности Живопис и Скулптура в Националната художествена академия.
Представянето на картините е разделено в три части, обясняващи тихите човешки тревоги по отминаващото време и механизмите за запазване на спомени – моментите, в които сме успели да заглушим съзнанието си.
Първата група картини разкрива обобщен образ на човека като един от всички. Тревогата за паметта тук оставя впечатление за ненужност и сякаш е омаловажена. Втората група творби разглежда серия от платна, показващи малки мигове на щастие и умението да празнуваме живота, когато успеем да оставим настрани тихите си тревоги. Третата и най-малка част от изложбеното пространство е усвоена от серия картини, основно в малък формат, носеща заглавието „Старата госпожа е будна“. Тя представя вековна къща, която е свидетел на няколко поколения „тихи човешки тревоги“, а съществуването ѝ зависи именно от човешкото присъствие.
Докато търсих най-подходящото заглавие, което да подскаже вълненията ми, попаднах на стихотворение от Радой Ралин, посветено на Атанас Далчев. В него до голяма степен разпознавам това, на което съм опитала да намеря визуален отговор. – Елена Велкова – Трифонова, януари 2025 –
ТИХА ПАНИКА
На Атанас Далчев
Страшни са превъплъщенията на спомена… Той не признава време, пространство, величини.
Той обезличава всички далечини. Превръща епопеята в една дума, трагедията в един вопъл, славата в един епитет.
Твоите предишни усилия стават пародия Твоите предишни вълнения будят насмешка. Твоите пламенни убеждения служат само за справка.
Колко години ти е отнело твоето непрекъснато тичане между нещото и нищото?
Това хитро, изплъзващо се Бъдеще. То вече не ни забавлява със своите изненади.
То не поддържа едно напрежение, което би изтеглило настоящето. Настоящето вече се плаши. Настоящето търси опора, безразлично му е дали ще стане история. Настоящето иска да бъде живот.
Да повдигнем ли клепача на съвестта? Тя едва ли ще добави нещо.
Спомените я обезсърчават.
1964
Място на сближаване
Елена Велкова работи с паметта и времето като пространство за откриване на емоционално – психичното, преживяното, личното, сантимента, носталгията. Тя работи с наметалото на спомена, което скрива, отдалечава в забрава, но и съхранява като съкровено лично усещането за свое, неприкосновено, защитено и освободено от обусловеността от конкретиката на живота.
Елена се вглежда в семейния архив снимки заради възможността да разпознае сенките на живяното. Често следите са заличени до степен на неразличим, непонятен, синтезиран образ, с усещане за присъствие – безличностно, безсубектно. Персонажите в нейните картини избледняват до степен на осъмняване в това, дали са били, дали това е било – кога е било!? Открива се въпросът – това, което е било – ще бъде ли; това, което ще бъде – било ли е?
Безвремието на спомена определя свръхлично битие. В едно пространство – време се събират покойните с живите и неродените, и те винаги са чисти, по детски невинни. Поглеждат към зрителя, търсят опрощение и милост. Поглеждат към нас с укорително неразбиране за света, който сме изградили.
Елена се самоидентифицира през спомена. Изнася напред във времето своята гледна точка и поглежда в себе си като в спомен за вечното невинно дете.
В нейните картини, времето върви някак бавно, едновременно в няколко паралелни канала, като във филм на Бергман. Тази неустойчивост на хронотопа, тихо ни тревожи и ни задържа в себе си. Задържа ни на място непознато, на което много пъти сме били и с усещане за свое съкровено преживяване – място, на което винаги ще останем деца.
Странно как, картините на Елена от живописна материя, се превръщат в емоционално – психична и духовна плът, и това ги прави изкуство.
