Тъмната страна на майчинството в „The Lost Daughter“

Без никакъв контекст навлизаме в началната сцена, в която виждаме как Леда, героинята на Оливия Колман, се строполява на брега на безлюден плаж. Все още не знаем нищо за нея, но моментално сме изпълнени с мрачно очакване, което не ни напуска в продължение на целия филм. Всъщност това предчувствие ни е втълпено още от заглавието – The Lost Daughter навява усещането, че тя вероятно е била загубена завинаги. Докато минутите се изнизват и ние очакваме трагедията да се случи, оставаме с празно чувство, резониращо в гръдния ни кош. Оказва се, че загубата, която сме предвиждали, е от съвсем различен характер, но в действителност е не по-малко драматична.

В следващите няколко минути разбираме, че Леда е професор в университет и лингвист на работна почивка в Гърция, сама, далеч от семейството си. В поведението ѝ разчитаме непрестанно безпокойство и жажда за уединение, която бързо е пресечена от появата на многодетно гръко-американско семейство. Обезпокоена в знойния летен следобед, Леда наблюдава с нескрита загриженост красивата млада Нина и малката ѝ дъщеря. Докато детето скучае на брега и се опитва всячески да привлече вниманието на майка си, самотната преподавателка е пренесена назад във времето към собствената си младост.

Въпреки че интроспективният поглед на героинята е изразен чрез спомени и извадки от миналото ѝ, сюжетът е деликатно построен и всичко е по-скоро загатнато, отколкото заявено. Все още сме далеч от някакви монументални разкрития, но оставаме с неясното подозрение, че Леда я гложди чувство за вина. Това усещане се задълбочава, когато детето на Нина изчезва и цялата фамилия се разпръсва да го търси. Гласовете им се преплитат с гласа на младата Леда, викаща собствената си дъщеря на плаж, така подобен на този, че може би е същият. Дори в настоящето да виждаме как тя открива изчезналото момиченце, ретроспекцията никога не показва дали предишната ѝ мисия е била толкова успешна.

Чак доста по-късно откриваме, че престъплението ѝ е съвсем различно. Децата ѝ до ден днешен са живи и здрави, но в пристъп на откровеност Леда признава, че ги е изоставила за три години. В този смисъл The Lost Daughter не е изгубена изобщо – тази, която изчезва, е майката. Веднъж избрала да си тръгне, в очите на децата си тя остава загубена завинаги… или поне така го вижда тя самата.

В нас обаче остава нотка съмнение. Не сме сигурни дали към вината на Леда не е добавена и обилна доза съжаление – едновременно съжаление, че е родила дъщерите си и че ги е напуснала. Това, че тя избира да бъде далеч от тях, не е равносилно на това да не са съществували никога. Веднъж появили се на бял свят, те си остават нейни деца. Самата тя в развръзката разглежда завръщането си като егоистичен акт: „Върнах се, защото ми липсваха. Аз съм егоист“.

Без да влизаме в излишни подробности за естеството на алтруизма и неговия антипод, можем да кажем, че немалко философи разглеждат егоизма като свойство на чувството за самосъхранение. Основният човешки инстинкт е да оцелеем и тук става въпрос за защита не само от преки и реални заплахи, но и от такива, родени от собствените лични нужди и очаквания. Липсата на време, вечната обвързаност с друго същество и понякога непосилната отговорност на грижата до голяма степен изтриват индивидуализма. Творецът, особено пък в младостта си, често има нужда от свобода на изразяване и обособено лично пространство, било то в реален или в емоционален план. Когато загубиш всичко това за сметка на семейството, изведнъж децата се превръщат от твои любими създания в окови.

Тези вътрешни конфликти са майсторски изобразени чрез умелата актьорска игра както на Оливия Колман, така и на Джеси Бъкли, която изпълнява младата ѝ версия. Способността на двете актриси да запечатат толкова сложни емоции и мисли, без да се налага да ги изразяват вербално, доказва феноменалните им качества и ги превръща в достойни претенденти за най-престижните филмови награди. Това не са първите им роли от подобен ранг. Колман блести с таланта си в Бащата и Фаворитката, а I’m Thinking of Ending Things на Чарли Кауфман си заслужава гледането главно заради Бъкли. Въпреки че в The Lost Daughter те си партнират с имена като Ед Харис, героинята им е изключително взискателен образ и им печели известна преднина.

Интересно е да проследим и кино езика, с който Маги Джиленхол си служи за изразяването на душевната борба на Леда. Напрежението расте благодарение на сцените, в които всяко живо същество сякаш е настроено срещу нея. Плодовете в квартирата ѝ на пръв поглед изглеждат свежи, но всъщност са изгнили отдолу; случайна шишарка се приземява върху нея, докато минава под дърветата и наранява сериозно гърба ѝ; през нощта се събужда с пищяща цикада до главата си. Тази смътна заплаха може да бъде тълкувана по няколко начина. На пръв поглед можем да заключим, че това е буквализиран израз на думите ѝ, че не е „естествена майка“. Навярно тъкмо срещу тази липса на вроден майчински инстинкт се вдига на бунт майката на всичко живо – природата. От друга страна от ретроспекциите научаваме, че тези образи са елементи от миналото ѝ, най-вече портокалите. Оттам стигаме до заключението, че е възможно героинята на Колман да вижда в тях провала си в ролята на родител и да визуализира грешките си като разруха и разложение.

Ако излезем от рамките на сюжета и разгледаме проблематиката от по-глобален ъгъл, смеем да предположим, че това е критика към обществото и осъдителното му отношение към невписващите се в типичната представа жени. Гнилите ябълки на социума са именно тези, които избягват границите на определението за самите тях и се асоциират с други качества.

Този казус е разрешен в още една сцена от младостта на Леда, когато семейството ѝ приютява двойка туристи. С течение на разговора става ясно, че мъжът е напуснал дома си, за да избяга със спътницата си, оставяйки зад гърба си три деца. Младата Леда изразява загриженост за дъщерите му. „Момчета са“, пресича я другата жена и ѝ отправя многозначителен поглед. От малкото им разменени думи можем да извлечем различни заключения, но една възможна интерпретация изпъква пред другите. В нашата култура изглежда много по-допустимо мъжът да си тръгне, докато майката е възприемана като символ на дома, сигурността и грижата. Именно затова толкова строго разглеждаме решението на Леда да изостави семейството си. За сметка на това тази сцена ни кара да се замислим дали ако ставаше въпрос за бащата, щяхме да го съдим така строго.

Все пак нека се върнем към темата за разложението. В момент на спонтанност и дори, бихме казали, умопомрачение Леда открадва куклата на вече намереното момиче. Въпреки многократните въпроси от страна на Нина преподавателката не признава кражбата. Впоследствие откриваме, че въпросната кукла не само е пълна с вода от престоя си край вълните, но и с някаква неприятна субстанция, лепкава течност и червеи. Никога не се уверяваме дали това не е предмет на въображението на Леда и израз на собствените ѝ съжаления. Както разбираме в един момент, нейната дъщеря обезобразява тъкмо такава кукла и в пристъп на гняв майка ѝ изхвърля играчката през прозореца. Навярно именно това предизвиква подтика ѝ в настоящето да я вземе, изчисти и облече с нови дрехи. Времето не може да бъде върнато назад, а грешките не могат да бъдат поправени. Куклата не може да бъде отново цяла. Новият шанс се крие в новите поколения, които са твърде склонни да повтарят провалите на старите.

Предупреждаваме, че оттук нататък анализът съдържа информация, която би могла да развали преживяването на незапознатите със сюжета. Ако все още не сте гледали The Lost Daughter, но имате желание да го направите, без да научавате предварително подробности за финала, ви съветваме да дочетете текста след това.

Паралелите между Леда и Нина са много. И двете жени са станали майки на много ранна възраст. И двете изневеряват на мъжа си с хора, които оценяват единствено личните им качества и ги виждат отделно от майчинския образ. И двете се чувстват притиснати от присъствието на децата си и често не съумяват да им отделят достатъчно внимание. И двете са индивидуалисти, красиви и независими, попаднали в капана на ранния брак. Именно затова не е чудно, че между тях се заражда взаимно разбиране и съчувствие. За Нина Леда се превръща в единствен довереник, с когото младата жена може да сподели терзанията и съмненията си. Неслучайно тя се обръща към новата си приятелка с молбата да ѝ заеме ключа от квартирата си, за да се срещне тайно с любовника си. Тази ситуация навежда Леда към мисли за собствената ѝ афера и тя решава да откаже. Вместо ключовете тя ѝ подава поправената кукла.

С това настъпва кулминацията на филма. Връзката между двете жени е внезапно прекъсната и всичко между тях се разпада паралелно на две релси. Харесва ни да мислим, че тласната от внезапно съжаление и разочарование, вероятно Нина ще поеме по друг път – такъв, който няма да доведе до вечна вътрешна тревога и разкаяние. Така или иначе в гнева си младата жена намушква героинята на Колман със собствената ѝ игла за коса.

Така стигаме до началото: прободена в корема, Леда се озовава на плажа посред нощ. Тъкмо да предположим, че си е отишла завинаги, една вълна я събужда рано сутринта. Жената се надига, сяда и загледана към морето, позвънява на дъщерите си. Докато разговаря с тях и ги уверява, че е жива, сълзи се стичат по лицето ѝ, а в ръцете ѝ се появява идеален зрял портокал. Заслушана в приглушените гласове от телефона, тя започва бавно да го бели „като змия“ – по начина, който сме я видели по-рано да показва на децата си.

Дали наистина е жива обаче? Ако се върнем назад, си припомняме, че няколко пъти в продължение на тези два часа на екрана се мярва един и същи кадър: Леда лежи неподвижна на брега на морето. Логично е да предположим, че не е изключено в действителност тя да е умряла, а всичко досега да е било плод на последните ѝ мисли и спомени.

Ключът се крие в портокала, който се появява няколко пъти. В квартирата ѝ той е развален и мухлясал, а в спомените ѝ – свеж и сочен. Не е далеч от мисълта, че портокалите символизират връзката ѝ с дъщерите ѝ. Оттук можем да се досетим, че или Леда е починала и тази сцена е израз на неосъщественото ѝ желание да възстанови отношенията с децата си, или че е оцеляла и е решила да направи това в истинския живот. Ако допуснем, че Маги Джиленхол се е придържала към оригиналния текст на Елена Феранте под същото име, е много възможно истината да е вторият вариант. При всички случаи финалът е отворен за интерпретация, както е отворен и пътят, по който всеки от нас избира да поеме.

Филмът е достъпен във видео платформата Netflix.