Той, другият Улай

Може би го познавате от любовната му история с Марина Абрамович, но в живота на Улай има и друга важна тръпка – фотографията с Полароид. От 60-те насам "модерният номад" не спира да изследва теми като пол, политика, граници и идентичност през моментния си обектив, а сега сам открива и първата си изложба у нас – Улай: Аз другият. Върху стените на Vivacom Art Hall тя събира 45 години от историята му в кадри, дневници, рисунки и аудиозаписи, но преди да потънем в тях на 27 април се гмуркаме в биографията на артиста, за да опознаем истински дълбочините му.Франк Уве Лайзипен се ражда през 1943 под дъжд от бомби в един бункер в немския град Золинген. По това време баща му, 50-годишен ветеран от Първата световна война, се връща от фронта отчаян. Живее в лошо здраве още 15 години и дава на сина си един съвет: "Никога не влизай в армията". На 16 Франк вече е сирак и, както казва в интервю с Марта Гнип, "трябваше да стана по-умен и да обвинявам само себе си за грешките, които правя".На 21 се жени, защото "исках да видя какво е да имаш семейство", а три години (и едно дете) по-късно буди съпругата си, прави й кафе и го сервира с "тръгвам си". Посоката му е Прага, където иска да учи визуални изкуства, но стига само до прага й, защото календарът тогава е отворен на бурната 1968. "Докато се мотаех и пиех водка с руските граничари, попаднах на статия за движението Provo в Амстердам. Това бяха анархисти, които се бунтуват срещу полицията с хубави идеи: да направят града свободен от коли, да увеличат зелените пространства и да го превърнат в наистина комфортно място, каквото всъщност е днес."Скоро и той застава зад каузата им в Амстердам, където започва своите дълги серии от автопортрети с фотоапарат Полароид. "Използвах себе си като модел и обект на изследване. Тъй като нямах никаква връзка със семейство или роднини, исках просто да знам кой съм. Започнах да се наблюдавам чрез другите, главно маргинализирани в обществото: бездомни, алкохолици и травестити. Те най-много ме вълнуваха, защото не бяха част от социалния ред. Точно като мен."Белези от нож, пиърсинги, татуировки, грим и перуки са основен акцент в кадрите, които критиката по онова време лаконично нарича "скандални". "За 5 години имах хиляди снимки и в един момент помислих: "можеш цял живот да снимаш, но няма да стигнеш до отговор". Така организирах FOTOTOT (фото смърт) – изложба с черно-бели фотографии върху фоточувствителна хартия. Когато публиката се събра в галерията, насочих халогенна лампа към кадрите и те изчезнаха за 10 секунди. Къде отиваха? Какво се случва със светлината, когато духнеш пламъка на свещта? Хората в залата реагираха и тогава разбрах, че искам да се занимавам с пърформанс."Годината е 1975, а Улай (псевдоним, който събира първите букви на презимето и фамилията му) е поканен от холандска телевизия като герой на документален филм за току-що нашумелия боди арт. Той има едно условие: екипът да не яде и пие нищо в продължение на 24 часа. На 13-ия обаче един от техниците прави опит за бърза хапка, заради който целият екип е изгонен. "Продуцентът трябваше да намери друг вариант. Поканиха една млада жена от Белград на име Марина Абрамович, която трябваше да направи пърформанс – стоеше сама на маса, изяде цял буркан с мед, какъвто мразеше, нарисува звезда с бръснарско ножче на корема си, а след това застана на колене и се самобичуваше дълго време. Беше удивително и след края отидох при нея."Оказва се, че и двамата са родени на 30 ноември и винаги, когато си купят тефтер, късат страницата с тази дата, за да не им напомня, че остаряват. Влюбват се от раз, тя се развежда, а през следващите 12 години пишат историята зад Relation Work – пърформанси и акции, с които изследват границите на психическата и физическа издържливост, насилието в любовта и ролите на пола. В тях си крещят до пълно изтощение (AAA-AAA, 1976), 16 чáса дърпат преплетените си една в друга коси (Relation in Time, 1977), делят общ дъх и "изсмукват" въздуха на другия до припадък (Breathing in/Breathing out, 1977), 90 дни се взират един в друг в мълчание (и глад) в стая с маса и два стола (Nightsea Crossing, 1981-1987) и тръгват от двете страни на Великата китайска стена, за да се съберат на края й за последна прегръдка (The Lovers, 1988). "Цялата ни работа изследваше травматичните периоди на една връзка. Любовните отношения са най-голямата обсесия на западното общество", казва днес Улай, според когото извън сцената двамата са живели много спокойно в своята каравана и почти не са обсъждали изкуството си.Описва раздялата им като "малка смърт", която е обаче и естествена. Неговият път прави обратен завой към фотографията, докато нейният, по думите му, вече е изцяло комерсиален. Все по-далеч от този период Улай заснема свои пърформанси, започва да работи с полароиди в реален размер (от 240х115см до няколко пъти човешки ръст), организира изложби, пише монографии и събира работата си във фотокниги. През 2009 се мести в Любляна и скоро разбира, че е болен от рак. Приема болестта като повод за филм и през 2012 заснема (успешната) си битка в Project Cancer. Част от нея са и няколко пътувания, включително до Ню Йорк, където споделя минута мълчание с Марина Абрамович в пърформанса й The Artist Is Present в MoMA, повече от 20 години след раздялата им. Ако още не сте, пуснете си записа на тази минута в Youtube. Но първо седнете.

Междувременно расте и интересът на Улай към проблемите, свързани с водата и дори създава уебсайт Earth Water Catalogue, който събира фотография, видео, звук и литература от артисти с различен адрес. Днес той самият често се представя като Water, вместо с другия си псевдоним. Не знаем с кое име ще протегне ръка към нас в София, но оставаме на същата вълна.

Изложбата Улай: Аз Другият, организирана от фондация МУСИЗ, е във Vivacom Art Hall от 27 април с откриване в 18:30 в присъствието на автора
На 28 април от 18:30 Улай ще изнесе и лекция в Гьоте-институт