„Това е той – чичо ми Тони“

Няколко бележки за Семейство Сопрано, излъчената Революция и уроците от Края на историята – почти 25 години по-късно

Има три или четири причини да пиша този текст. Едната е заблуждението ми допреди час, че първият епизод на Семейство Сопрано е излъчен преди 25 години и става дума за кръгла годишнина – най-любимото нещо на журналистите след командировките с европейски пари. Годините всъщност са 24. По-важното е, че през последните месеци гледам сериала пак. Сега посрещам приятелите си с възглас: Oooh, there he/she is!, прегръдка, целувка по бузата и няколко леки дружески шамара. После с ръка през рамо и вече сериозен поглед им напомням: „Трябва да обсъдим какво ще правим с нашия общ приятел и онова нещо“. Тъй като привичките на зрялото милиениълство изключват толкова пряк физически контакт, след като приятелите се отдръпнат уплашени или сложат усмивката на неразбирането, трябва да ги питам: „Не си ли гледал/а Семейство Сопрано? И повечето отговори са разочароващи – или „Ъъ, не“, или по-лошото: „Това не го ли даваха по Канал 1, като бяхме малки?“.

Любопитно е как българската обществена телевизия все пак е показала някои от най-напредничавите продукции на времето си (Туин Пийкс и Семейство Сопрано са два примера), но това е разговор за друг път. Сега ни занимава това, че Семейство Сопрано, определян от медии като Гардиън за най-добрия сериал на всички времена, е сред основните причини за Телевизионната Революция – навлизането на висшето киноизкуство на малкия екран. И трябва да му се отдаде нужната почит. Ако и вие сте от недостатъчно запознатите, поредицата е посветена на Тони Сопрано – бос на мафията в Ню Джърси, алфа-мъжкар и жесток социопат. Той дели времето си между убийства, престъпни интриги, съпружеско-бащински задължения и психотерапия. Изигран блестящо от вече покойния Джеймс Гандолфини, Тони Сопрано е архетипният „антигерой“ – протагонист, печелещ симпатии чрез своята реалистичност, тоест – чрез несъвършенство и откровена порочност. Лесно ще се сетите за други примери – Уолтър от В обувките на Сатаната, Дон от Момчетата от Медисън авеню, Ру от Еуфория или Джун от Историята на прислужницата. Преди четвърт век пътят на тези и други значими сериали и техните толкова ярки персонажи, заради които много хора спряха да гледат филми, е отъпкан от Гандолфини и от създателя и основен сценарист на Семейство Сопрано Дейвид Чейс.

Чейс е фен на авторското кино, от Бунюел до Скорсезе, който затъва в комфорта на телевизионните сценарии – лесни пари за сюжети по калъп. След десетилетия такава работа той успява да продаде на HBO две неща. Едното е качествена гангстерска история, която надхвърля типичните за жанра насилие и хумор. По-важното – идеята, че високото киномайстopство може успешно и доходоносно да се развие в сюжети, много по-дълги от два часа. Горе споменахме няколко от сериалите, които е много вероятно да сте binge-вали и които нямаше да ги има без Семейство Сопрано и още една култова криминална поредица от началото на века – The Wire (Наркомрежа).

Сценарната гениалност на Семейство Сопрано може да вдъхнови книга от есета за различните психологически и обществени феномени, които успешно са вплетени в историите. Имаш мафиот с откровен едипов комплекс спрямо невротичната му майка – същество, което е неспособно да изпита радост. Олицетворение на дилемите на Тони Сопрано е непреодолимото желание тайно да удуши произволен доносник, докато развежда дъщеря си из университети в един от епизодите на първия сезон. Жена му е разкъсана между нуждата от хубавия живот и моралната му цена. А на психоложката му тези раздвоявания са по-интересни, отколкото е въпросът дали изобщо може и трябва да лекува злото. Трите ключови женски персонажа са изиграни от Нанси Марчанд, Иди Фалко и Лорин Брако на поне толкова високо ниво, колкото е Гандолфини в главната мъжка роля. На същото равнище са и десетките други превъзходни актьори в сериала, повечето от които цял живот са играли италиански мафиоти, но чрез текстовете на Чейс и компания показват много повече.

Всеки от 86-те епизода е отличен гангстерски филм или психологически трилър сам по себе си. Ако ги вземем заедно, освен авангард на съвременната телевизия те са и нещо друго. Това е сюжет за Краят на историята и последният човек, за да използвам и аз може би погрешната, но романтично красива дефиниция на Франсис Фукуяма. Предишният век свършваше, новият започваше, доларът, Америка и либералната демокрация сякаш бяха победили завинаги. Войните бяха сврeни в това, което Доналд Тръмп нарича shithole countries. В развития свят, чийто макет бяха Съединените щати, големите морални въпроси и борби бяха решени и приключили. Технологичната революция и парадът на идентичностите бяха започнали, но все още сутрин се четеше вестник. Пред тотално освободения индивид стоеше последното предизвикателство – да оцелее психически в новата среда. Това е и борбата на Тони Сопрано, който си мечтае да е „силният, мълчалив тип“ от миналото, докато позорно лекува панически пристъпи. В рамките на сериала чрез десетки часове скъпа терапия той успешно бори депресията си, но колкото по-здрав е психически, толкова по-смразяващ убиец става. „Добро“ и „зло“ са несъществуващи категории. За Човека в Края на Историята най-важното е да се чувства добре в кожата си. Това за мен е и основната поука от този велик сериал.

25 години по-късно на Фукуяма предимно му се смеят, върховенството на западния свят отново се оспорва от други империи, включително по военен път. Тони Сопрано и Гандолфини са в небитието. Дейвид Чейс засне комично некадърната предистория Многото светци на Нюарк. В новия етап на късния капитализъм „добро“ и „зло“ сякаш отново значат нещо, защото пак сме си посочили големи врагове. Не знам защо, но все пак имам чувството, че най-важното и днес остава да сме в мир със самите себе си, без много-много да се питаме какви хора сме.