Аржентинецът Лугонес е бил много уважаван от Борхес (който също присъства тук) писател и поет. Преди всичко е известен с поезията си, но зад гърба си има роман (историческата драма La Guerra Gaucha от 1942) и два сборника с разкази, писани през 1906 и 1926. Именно с тези две книги мнозина считат Лугонес за един от хората, които са допринесли много за развитието на научната фантастика и фантастичната литературна традиция в Аржентина. В първия сборник, озаглавен Las Fuerzas Extranas, е поместен разказът La Lluvia de Fuego, една от малкото истории на Лугонес, преведени на български, в случая Меден дъжд (апокалиптична притча за неочаквана природна стихия). Там намираме и разказът La Estatua de Sal или Статуята от сол (историята на монаха-арменец Созистрат и манастира Сан Сабас на брега на река Йордан). Историите на аржентинеца са увлекателни, но и подчертано мрачни – нищят се универсални теми като тази за философията на живота.
"Който не е минавал край манастира „Сан Сабас“, той не знае какво значи отчайваща гледка. Представете си една много старинна сграда, разположена на брега на река Йордан, чиито влачещи жълтеникав пясък води се плъзгат морно сред горички от терпентинови и ябълкови дръвчета към Мъртво море. В цялата област расте само едно палмово дърво, чийто върхар господствува над манастирските стени. Безкрайна самота, смущавана отвреме-навреме само от стъпките на някои номади, които прекарват през там стадата си; огромна тишина, която се спуща сякаш от планините, преградили с високите си твърдини хоризонта като крепостни стени. Когато вее вятърът от пустинята, завалява невидим пясък; когато вятърът духа от морето, цялата растителност се покрива със сол. Залезът и изгревът се сливат в една и съща тъга”.
Статуята от сол,
превод от испански Тодор и Анастасия Нейкови
из Латиноамериканската фантастика, изд. Христо Г. Данов, Пловдив 1979
Хорхе Луис Борхес (1899-1986)
Роденият в Буенос Айрес Борхес е сложен автор. Не защото пише сложно, напротив – стилът му е красив, увлекателен, омагьосващ дори. Дебел пласт философия, история, литература, изкуство, лежи под написаните думи, които откриват на читателя разсъждения за света, предрешени като измислици, ирония, алегории, притчи, митове, легенди, поезия. В текстовете му най-често присъстват образите на лабиринта, енциклопедията, картата, въображаемите предмети и хора, места и сгради. Борхес винаги коментира, не просто разказва. Читателят често се губи в световете му, но е въпрос на време и минимално усилие, да се намери отново нишката – просто се оставяш думите да те погълнат и да те водят. А те са чудни, необикновени, странни, но им имаш пълно доверие, макар да не ги познаваш съвсем добре.
”Затворих очи и видях ято птици. Видението продължи секунда или дори по-кратко; не съм сигурен колко птици видях. Беше ли броят на птиците определен или неопределен? Проблемът е свързан със съществуването на Бог. Ако Бог съществува, броят е определен, понеже Бог знае колко птици видях. Ако Бог не съществува, броят е неопределен, понеже не би имало кой да ги преброи. В този случай аз видях по-малко от десет птици (да речем) и повече от една, но не видях девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, или две. Аз видях брой птици между десет и една, който не беше девет, осем, седем, шест, пет, и т.н. Това цяло число – не-девет, не-осем, не-седем, не-шест, не-пет, и т.н. – е невъобразимо. Ergo, Бог съществува”.
Argumentum Ornithologicum, превод Веселин Веселинов
Хулио Кортасар (1914-1984)
Отново аржентинец, повечето му произведения са преведени на български език – романите Игра на дама и Лотарията, сборниците с разкази Толкова обичаме Гленда и Някой, който се шляе. Отбелязваме факта, че по разказа му Лигите на дявола Микеланджело Антониони е снимал легендарния си филм Фотоувеличение. Харесваме много разказите му, специално онези в сборника Някой, който се шляе и Истории за кронопи и фами. В тези кратки форми срещаме причудливи случки, които са еднакво смешни, но и тъжни. Почти винаги краят е внезапен, неочакван, но и някак завършен, логичен. Кортасар си е падал по експериментите – игровизирането на текста, смесването на фактология с фикция, което винаги следва единен ритъм, разпознаваем, някак приятен. Творбите му са словесен еквивалент на джаза, а самият Кортасар е бил освен писател, и тромпетист.
"Замисли се: когато ти подаряват часовник, подаряват ти един малък разцъфнал ад, окови от рози, въздушен затвор. Не ти дават само часовника, честит рожден ден и дано изкара дълго, защото е добра марка, швейцарски, с рубинени механизми; не ти подаряват само този дребен каменоделец, който ще си закопчаеш на китката и ще разхождаш със себе си. Без да знаят (най-ужасното е именно, че не го знаят), ти подаряват ново крехко и нетрайно парче от самия теб, нещо, което е твое, без да е част от тялото ти, и което трябва да закопчаеш на тялото си с каишка като отчаяна ръчичка, увиснала на китката ти.”
Из Истории за кронопи и фами,
превод от испански Стефка Кожухарова, Румен Стоянов, Красимир Тасев, изд. Агата-А, 2007
Габриел Гарсия Маркес (1927-2014)
Колумбийският писател Маркес несъмнено е много обичан в България. Дори да си чел само Сто години самота (още най-първото изречение от романа съдържа в себе си цялата тежест и смисъл, пропили оставащите страници на книгата), е достатъчен повод да усетиш и образно, и вкусово, и цветово, онзи свят, който само латиноамериканската душа може да усети и преразкаже. Топло, лепкаво, жълтеникаво – това са само част от нюансите, които долавяме във и между думите му. Прескачайки от история в друга, събирайки на едно място различни образи и чувства, Маркес, и в романите, и в разказите си успява да поднесе неназовимото, особеното, чудноватото, въобразеното. Важен момент за писателската му кариера е прочитането на Метаморфозата от Кафка. Оттам насетне вселената, която създава, с лекота успява да погълне читателя, който изпитва страх, трепет и почти болезнено удоволствие от словото. А това, именно, е смисълът на изкуството.
”Спахме дълго и дълбоко. След седем ме събуди едно разкошно слънце, което се промъкваше между виещите се растения на прозореца. До мен жена ми плуваше в спокойното море на невинните. ”Каква глупост — казах си, — някой още да вярва в духове.“ Тогава ме ужаси уханието на току-що откъснати ягоди, видях камината със студената пепел и последната цепеница, превърната в камък, и портрета на тъжния рицар в златната рамка, който ни гледаше от дълбините на три века. Не се намирахме в стаята на долния етаж, където бяхме легнали миналата нощ, а в спалнята на Лудовико, под корниза с прашните завеси и в чаршафите на проклетото му легло, напоени с гореща кръв”.
Страх през август,
из 12 странстващи разказа, превод от испански Майя Илиева, Боряна Цонева, Изд. Лъчезар Минчев, 1993
