Фаталната нощ
В късните часове на 11 май 1897, в Деня на Светите братя Кирил и Методий, писателят и юрист Алеко Константинов пътува във файтона на Тошо Кръстев от Пещера към Пазарджик със своя приятел Михаил Такев. Той е юрист, както Алеко, бивш народен представител и съпартиец на Щастливеца в опозиционната Демократическа партия. С тях пътува и Васил Томов – гражданин на Пещера. Двамата юристи прекарват целия ден в срещи с местните хора по случай светлия празник.
Само минути по-рано те пият кафе в кръчмата на Петър Вачков в село Радилово в компанията на кмета от управляващата Народна партия Петър Минков. Пътят, по който се движи файтонът, е почти непрогледен. Уморен, Такев затваря очи, а Алеко Константинов и Васил Томов, задрямали, разговарят за звездите и имената на съзвездията, видими в нощното небе.
В този момент в мрака се чуват гърмежи. Покрай главите на пътниците преминават няколко куршума. В хаоса един от тях рикошира във файтона и се забива в гърдите на Алеко. Писателят пада прострелян и промълвява само: „Ах! Убиха ме!“
Файтонджията успява да закара пътниците до къщата на прокурора в Пазарджик – чехa Хинек Майер. По пътя Такев и Томов установяват, че техният приятел вече не е жив, и по заръка на Майер закарват тялото на Щастливеца в окръжната болница.
Вестта за убийството
На сутринта на 12 май редакциите на софийските вестници получават известие, че обичаният от мнозина българи Алеко Константинов е прострелян смъртоносно. Тази новина достига и до един от най-близките хора на Щастливеца – литературния критик д-р Кръстьо Кръстев. В този момент той работи в кабинета си в столицата на Хан Аспарух 67
„Аз бях задълбочен в една от многото си любими, никому непотребни в България, работи, когато един момък – най‑преданата на Алеко душа, – влезе, на 12 май, рано, в стаята ми и със задавен глас, с едвам сдържани сълзи извика: „Алеко убит!“ – и се подпря на масата, за да се задържи.“
Сразеният литератор разбира, че все още има достатъчно време, за да хване влака за Пазарджик. На софийската гара д-р Кръстев заварва и политика Петко Каравелов, който обикаля напред-назад „мълчаливо и съсредоточено, както преди години в Черната джамия“. Двамата потеглят към Пазарджик, а пътят е белязан от угрижено мълчание.
„Нямо ни посрещат на пазарджишката гара; нямо седим в колата. Пазарджик е тих и спокоен; нищо не говори, че край него се е извършило най-страшно злодеяние и е угаснало най-пламенното и най-благородното сърце на България; че в неговите стени се намира един мил покойник, кървавият труп на когото запали огън на най-благородно възмущение и на най-дълбока скръб.“
Аутопсията
В първия ден след покушението съдебните власти провеждат разследване. На 13 май следователят отваря малката стая, в която на високо издигната маса почива тялото на Алеко Константинов. Вестникът на Демократическата партия Знаме описва сърцераздирателната гледка:
„Високото му чело, тънките му черти на лицето оставаха си все така впечатлителни, все така нежни; но бистрият му и пленителен поглед изчезнал бе завинаги. Спокойният му, иначе, изглед на лицето би излъгал всеки посетител, а още повече един близък приятел, комуто още се не вярва, че няма веч да види Алека. Човек би помислил, че Алеко почиваше от някоя дълга умора, от някоя весела приятелска беседа.“
Съдебномедицинското преглеждане на тялото на писателя установява, че дрехите на убития са продупчени и разкъсани от лявата страна на гърдите. Под тях се забелязват рани с размери 9.5 на 7 см отляво и 3.5 на 1.5 см отдясно. Окръжният лекар д-р Калинков, който извършва аутопсията, дава следното писмено заключение:
„Алеко Константинов е бил ударен с огнестрелно оръжие от ляво към дясно. Куршумът е счупил и натиснал лявото четвърто ребро в предния му край. От напора на счупеното ребро върху сърцето, последното се е пукнало и от това е последвала много бърза и неминуема смърт на ранения.“
Сред свидетелите на аутопсията е и д-р Кръстьо Кръстев, който изразява възхищението си към красивата смърт на Алеко:
„Бездвижен и ням лежеше той пред нас, кротък, мил, вдъхновен, както в редки минути на творчески полет. Никакво проклятие не бе омрачило тия благородни черти. Заспал от сладка безболезнена смърт, той бе съхранил и в ледените прегръдки на смъртта всичката неизразима пленителност на своята душа, на своя образ.“
Сърцето на Щастливеца е поставено в стъкленица и е предадено за съхранение на д-р Кръстев. С неизмерима тъга той, Петко Каравелов и техните спътници натоварват ковчега на Алеко Константинов във влака за София.
Траурното шествие
Останките на Алеко са посрещнати рано сутринта на 14 май на софийската гара от хиляди приятели, колеги и почитатели. Забелязва се отсъствието на представителите на управляващата Народна партия. По този въпрос д-р Кръстев пише:
„Властта, подлата власт, блести със своето отсъствие и чрез това придава още по-сърдечен, по-народен изглед на тая ранна траурна процесия – ранна, като гроба на покойника.“
Разноските по пренасянето на останките са платени от съпартийците на Алеко от Демократическата партия. Набързо е решен и въпросът за гроба на покойника – между наскоро починалите Петко Славейков и Трайко Китанчев. Любимото дружество на Алеко Славянска беседа, на което той е бивш подпредседател, издига траурен флаг над фасадата си.
Сред опечалените са и студентите от Софийския университет. Те вземат три важни решения, с които демонстрират почитта си към загиналия. Още на 12 май изпращат тричленна депутация при покойника с нощния влак за Пазарджик, в същата вечер решават да държат тридневен траур без занятия и съставят почетна стража, която да осигури обществения ред при траурното шествие. Опелото се провежда на 14 май 1897 в 16:00 в църквата Св. Неделя. В този момент, както казва д-р Кръстев:
„Божественият храм е превърнат в храм на гения, в светилище на духа, на жежкото страдащо сърце. Потънал в цветя, заобиколен от ония, които той обичаше, пощаден от услугите на ония, които той ненавиждаше, мъртвият труп на любимия писател беше светиня, на която се поклони, от близо и от далеч, цяла България.“
Сърцето на Алеко
Няколко дни след смъртта на Алеко Константинов, поетът Кирил Христов, който тогава живее в Неапол, Италия, получава писмо от д-р Кръстев което го известява за убийството на техния близък другар. В книгата си Затрупана София Христов пише:
„Вик и плач с глас накараха хазяите ми да нахълтат в моята стая. Когато дигнах прихлупеното на масата си мокро от сълзи лице, пред мене стояха мъж, жена, три дъщери и две братовчедки, всички с изплашени очи. Какво лошо известие съм получил? Какво нещастие ме е сполетяло? Разправям им хълцайки, че е убит от политически нехранимайковци най-добрият ми приятел, един знаменит писател. Очите на някои от момичетата са също пълни със сълзи.“
След завръщането си в родината поетът отива право в дома на Кръстеви. Домакинът посяга към един библиотечен шкаф и взема от него широко стъкло, пълно с течност, с неясен предмет вътре и го подава на госта си с думите: „Сърцето на Алеко!“ Кирил Христов си спомня, как едва не изпуска стъкленицата. В този момент се повтаря припадъкът от скръб, който той изпитва в Неапол при получаването на известието за смъртта на Щастливеца.
Последици
В хода на разследването случаят се разплита. Оказва се, че кметът на Радилово е наел двама местни – Милош Топалов и Петър Салепов които, срещу 30 наполеона да причакат файтона в района на село Кочагово и да убият Михаил Такев заради спор за земи. В тъмнината куршумите не застигат адвоката от Пещера, а вместо него пада мъртъв Алеко Константинов.
По наказателно дело № 867 от 1897 с присъди от 7 ноември същата година виновниците са наказани. Подстрекателят – кметът Минков, и един от извършителите – Топалов, са осъдени на смърт и са обесени на 13 април следващата година, а вторият убиец Салепов е осъден на 15 години строг тъмничен затвор.
През септември 1897 на лобното място на Алеко Константинов е поставен паметник по инициатива на Михаил Такев, който дава и по-голямата част от средствата. На постамента се чете поставен следният надпис:
„От Пещерските граждане на Алеко Константинов. Пътниче! Предай на грядущето поколение, че тук падна убит от наемни убийци Поета-писател Алеко Константинов на 11 май 1897 г. Вечна му Памят!“
През 60-те години на миналия век е изграден нов паметник на същото място по проект на скулптора Александър Занков, който може да бъде посетен и днес.
Безценната стъкленица със сърцето на Алеко се пази в дома на д-р Кръстьо Кръстев до смъртта му през 1919. По-късно, през 1926, тя е предадена от неговите наследници на новооткрития музей на Алеко Константинов в родната му къща в Свищов, където се намира до ден днешен.
