Смятах да уча индийска филология, но в последния момент реших да кандидатствам и в НАТФИЗ. Приеха ме, обаче по време на следването ми моят професор Надежда Сейкова каза, че не ставам за театър и може би съм по-подходяща за кино. След това пък Георги Дюлгеров ме прослуша и реши, че съм много трудна за камера и като че ли не ставам и за кино – въпреки че имах роля в неговия филм. По-късно срещнах "кръга" Сфумато – Маргарита Младенова и Иван Добчев – и всичко си дойде на мястото, най-вече защото ми позволяваха да греша на сцената. Най-ценният урок, който получих там, е по Бекет: "Fail again. Fail better". Най-възхитително за мен е когато някой си позволи да бъде слаб и да се изложи на сцената. Театърът затова е уникален – точно тук и сега, в този конкретен момент, виждаш как един човек изпада в рамките на друг. Това е докосването на теб самия до онова същество, което трябва да играеш – намирането на тази обща точка е есенцията в работата на актьора.
СЛУЧАЙНОСТИТЕ
Запознах се с Кристина Грозева и Петър Вълчанов на снимачната площадка на един сериал и още тогава усетихме, че сме на една честота. След време се видяхме на някакво парти и те ме попитаха: "Искаш ли да изиграеш учителката, която обра банка – чувала ли си за случая?" Интересното беше, че малко преди това случайно бях гледала интервю с тази учителка и бях впечатлена и едновременно потресена от начина, по който стоеше в студиото – достолепна, с правилна дикция, хубави изречения. Личеше, че е интелигентна жена, която в същото време говори за ужасни неща. Спомнях си погледа й, който издаваше, че е преживяла нещо, както и липсата на движения – стоеше почти като монумент, който разказва как е обрал банка с розов шал и бели слънчеви очила. Този човек ми стана много интересен и така се съгласих да играя в Урок.
РОЛИТЕ
Не гледам на моите героини като на хора, а повече като на архетипи, които обобщават идеи. Когато се готвех за новата роля в Слава (PR в министерство – бел. ред.), имах възможност да посещавам отдела за връзки с обществеността на Президентството и да усетя ритъма на тази професия, защото не я познавам. Беше ми много интересно, оказа се, че хората там са страхотни, но в крайна сметка те не са прототипа на моята Юлия Стайкова. Тя по-скоро представя идеята, че днес има хора, които смятат всичко за въпрос на тяхната воля и вярват, че държат нещата под техен контрол. Докато снимахме, понеже Петър и Кристина работят с непрофесионални актьори, едно от момичетата се обърна към мен: "Искам само да ти кажа, че ти си точно като моята шефка". Бях много благодарна за това изказване, защото усетих, че съм на прав път с ролята.
ПРЕМИЕРАТА
Вече стана нещо като традиция да гледам филмите си за пръв път заедно с публиката в киното. На премиерата на Урок в Сан Себастиaн веднага успях да се разгранича от човека на екрана и да гледам отстрани. Иначе преживяването е донякъде шизофренично – чуваш гласа си по друг начин, виждаш движения и мимики, които сякаш не са твои. Трудно е да повярваш, че това изобщо си ти. Помня, че веднага след премиерата на Слава имаше пресконференция. Журналистите започнаха да ме разпитват, а аз им казах: "Моля, само малко по-бавно, защото и аз току-що гледах филма за първи път и сега разсъждавам с вас". Не знам отговорите на всичко и ги търся също като зрител.
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО
Бих играла в касови продукции, за да предизвикам себе си. Това е съвършено друг стил на работа от този, с който съм свикнала – не можеш да промениш нито дума от сценария и имаш точно определено време за действие. Бих играла например и във филм като Омарът на Йоргос Лантимос – една абсурдна история, в която обаче намираш някаква истина. Интересно ми е да опитам и в английски тип комедия като The Play Goes Wrong – искаш да направиш нещо, то се проваля, а ти се излагаш постоянно. Това, което най-много ме провокира в професията ми са несъответствията – обикновено онзи, който изглежда най-подреден и сигурен в това, което прави, се бори с най-много противоречия и точно там е разковничето на неговия образ.
МЕСТАТА
Когато отидохме с Урок на фестивала в Токио, в този град се почувствах като у дома. Не знам какво ме свързва с японската култура, но там наистина всичко ми хареса. Разхождах се сама с метрото, обиколих много места и въпреки че никой не говореше английски, хората имаха голямо желание да помогнат. Освен традицията, в Япония сякаш още живее един особен наивитет, който времето не е изличило. Харесва ми отношението им към детайла, което се вижда във всичко – от кабуки театъра до храната, дори в това как всяка сутрин имах ново кимоно на леглото си. На тротоара под краката си пък четеш "Забранено пушенето", но в стаята в хотела можеш да запалиш цигара, защото зад вратата си вече решаваш сам. Има някаква останала срамежливост, която за мен е много сантиментална.
ПОЧИВКАТА
Музиката страшно ме успокоява и зарежда. Слушам на периоди – или въобще, или по 12 часа на ден. Стиловете се променят според настроението. В момента в плейлиста ми са The Last Shadow Puppets, alt-J, Мат Корби, Jesus Jones, Mattafix, Empire of the Sun, Portugal. The Man и Toxic Lounge. Това, което ме успокоява фундаментално, обаче е вечер да съм със семейството си, да легна до сина ми Матей и да си поговорим преди да заспи.
Слава с Маргита Гошева открива Киномания на 17 ноември от 19:00 в Зала 1 на НДК
