В обувките на Будапеща
Преди половин живот стъпих за първи път под най-широкото небе, което съм виждала. "Сега е 06:00. Точно в 08:00 да сте обратно в автобуса!" Качих се навреме като добра ученичка, която току-що е омазала китарното си соло на концерта в Чехия и няма право на повече издънки. Тези два часа в Будапеща бяха нищо, но стигнаха за убеждение, че ще се върна пак. И се случи – 15 години по-късно отново съм тук, за да отброя бавно последните дни от 2016.След 70 минути лека турбуленция кацам на летище Ференц Лист почти в същия час, в който отлетях от София – около първия тост за Стефан на 27 декември. Пътят до квартирата в центъра отваря спомени. Дали това е черквата, в която слушах орган онази сутрин? Или е тази? Решавам, че е всяка и спирам да търся, а градът в прозореца вече е преминал в безкрайно аристократично имение. "Будапеща е като модерна баба и дано е по-мила", мисля си, докато тя силно ме щипе по бузите – температурите са под нулата, усещат се като на дъното на Дунава. Перфектно – освен приятели, водя със себе си и грип, който явно сега ще убивам със студ.
Преди това обаче трябва да не умрем от глад, така че се мушкаме в първата пряка, а тя случайно ни отвежда пред Spinoza. Петзвездните отзиви за храната и "живото" пиано в ресторанта са ни познати от мрежата, затова единодушно влизаме. Любовта към Будапеща потича през стомаха под формата на унгарска бобена супа с пушено месо и гъши салам и маринован печен бут с гарнитура от лучено-картофено пюре и цимес. Това са топ чиниите на пълната маса и нито една от тях не е пред мен. Нищо, говеждите медальони може да не са ми любими, но на втората бутилка червено-от-северна-Унгария май пише моето име (всъщност пише Bolyki).Трите споделени шишета не тежат и на сутринта, когато бързо поемаме към Буда. Историята на хълмистия бряг ще намерите в книгите – аз го виждам като тумбака на индийски бог, докато приближавам подножието му по Моста на свободата. Силният вятър не заглушава джазираното Für Elise, което звучи в ушите ми от предната вечер, а лицата на безброй туристи не скриват благата усмивка на възрастния пианист, който ми я посвети. Може да не срещнах много унгарци в Будапеща, но за мен всички те се усмихват така.
Сгушвам се в спомена и продължавам по пътеките между пещерната черква, Паметника на свободата, Замъкът Буда и Рибарския бастион с катедралата Матиаш. Гледката от хълма на западния бряг ме топли с онова най-широко небе, а под него – красивата Пеща на тепсия. Вече втори ден плъзгам поглед по високите фасади от двете страни на Дунава и се чудя: липсват ли ти планини, когато живееш в подножието на архитектурни висини? Сигурно не ти липсват, ако никога не си ги гледал през терасата си.За човек с проблем с терасите след първия етаж, изкачването на кулата на Матиаш е голяма работа и дори невъзможна, ако нямаш опора и стена, на която да подпрещ гръб, докато надничаш в бъдещето си. То е пред мен – отвъд парапета на десетки метри от земята осветената вечерна Будапеща чертае хоризонта ми в края на 2016. Вляво е сутринта на следващия ден със сградата на Парламента (и вече запазено място в тур-група на английски). До нея на самия бряг са Обувките на Дунава – 60 чифта, в които съм благодарна, че не съм била. Мемориалът за разстреляните там през Втората световна война ще ме настигне по обяд, преди Музеят на терора да прибере останалото от следобеда. След него и най-добрият бургер малко ще горчи, но ще оправям вкуса с бира Hedon Balatonvilágosi и Monarchista.Още по-далеч напред е площадът на героите и зоологическата градина, до които ще пътувам по втората най-стара метролиния в света. Ще мина по улиците между тях по няколко пъти и ще вдишвам горещата канела на греяното вино, което ще ми подават от всеки ъгъл на малките и големи празнични базари в центъра. Ще се радвам на сезоните в България, които са ме подготвили за Унгария по-добре от обърканите южняци, излизащи от магазините с нови ботуши и зимни шапки. Ще реша, че Будапеща е вторият град навън, в който бих поживяла за малко. Ще се сетя, че не ми се живее другаде, но дали ми се връща в София на 31 декември? "Не искате ли да останете за Нова година", ще попита хазяинът, а аз ще разбера, че не ми се остава.Идва ми се пак. Една есен и едно лято ми липсват, за да харесвам Будапеща през цялата година. Но "най-хубавото време да посетиш града е през нощта", каза ни гидът на слизане от катедралата Матиаш и няма значение дали правилно разбра въпроса. Отговори вярно, а след това вярно запя Македонско девойче.