В света на японското куклено изкуство с Любомира Костова

Прожекторът изгрява над изящен пейзаж и пред нас оживяват герои от японски народни приказки – принцове и императори, самураи и чудовища, дори говореща купичка. В магическия свят на Театрална формация Сенджу всичко е възможно и както любовта на героите разцъфва в красив контраст от светлини и сенки, така и в нас покълва любовта към японския куклен театър Такеда.

Театралната формация вече трета година радва малки и големи с представлението си Дъщерята на самурая, а на 10 и 11 септември в кино-театър Освобождение предстои и премиерата на Иссън Боши, японският Малечко-Палечко. Спектакълът отново включва кукли, ръчно изработени от последния наследник на този тип марионетна традиция – Сенджу Такеда, както и театър на сенките, но този път на сцената излизат и марионетки-гиганти. Музиката е от Мария Михайлова, а стиховете – от Мария Донева. Повече за театралното представление ни разкрива режисьорът на постановката Любомира Костова.

Какво означава Такеда? По какво се различава Такеда от кукления театър, познат на европейската публика?

Театър Такеда води началото си още от 17 век. С течение на времето е имало сериозна традиция на игра с тези марионетки. Много по-реалистични са от онези, на които ние сме свикнали. Марионетките, които предимно могат да се видят в Европа, са така с малко по-преувеличени черти и са по-куклени, стилизирани, докато тези са много реалистични не само в изработката си, но и в движенията си. Много внимание се отделя на това как ходят, докато европейската марионетка може да не ходи толкова добре – тя изпълнява други функции. Това е главната разлика – в стилистката и в това какво се търси да усети зрителя.

Има ли някаква специфика в начина на управление на марионетките? Изисква ли се специална тренировка на актьорите?

Японските марионетки са много сложни поради това, че като се търси реалистичност, трябва да се движат всички части на тялото, все едно марионетката е човек. Това изисква страшна концентрация, умения и майсторство. Съответно всеки от нашите актьори поне година е репетирал само да ходи и да движи куклата. Европейските водачи са тромави, защото не търсят тази реалистичност, докато водачите в нашия екип, са модифицирани от Сенджу Такеда. Те работят по традиционни техники от 17 век, но с променени и модернизирани методи, които Сенджу Такеда е разработил. Въпреки това, позволяват да се вдигат колена. Например, куклата може да седне по японски на колене –движение, изискващо голямо майсторство. Всяка една от куклите е с повече от 15 конци. Представете си 15 конци – то е като свирене на музикален инструмент. Изключително сложно е да знаеш във всеки един момент кой конец и по какъв начин да дръпнеш, дори с кой пръст. Може да държиш някои конци, а с малкия пръст да дърпаш други. Има много възможности, но е въпрос на изучаване. Самият Сенджу Такеда е учил повече от седем години как да движи тези марионетки и е единственият, получил името Такеда и правото да работи с това име. Ние в момента не се наричаме Такеда, не сме достигнали по никакъв начин неговото майсторство, но въпреки това с годините смятам, че задобряваме.

Има ли определен начин за изработване на куклите? Кой ги изработва?

Повечето ни кукли са скулптирани от самия Сенджу Такеда. Дрехите им са направени от истински кимона, прекроени за куклите. В последния спектакъл Иссън Боши Сенджу нямаше как да се прибере заради пандемията и работихме с майстори от България, изцяло под негово наблюдение. Всеки ден се чуваха и проследяваха процеса. Където беше възможно, използвахме автентични материали. Конкретно в новия спектакъл имаше такива, за които нямаше нужда, защото са по-вълшебни и се търсеше по-бутафорна изработка. И все пак са много реалистични, дори твърде истински.

Предполагам става въпрос за куклите-гиганти. Вие включвате и театър на сенки, включително в Дъщерята на самурая. Това част ли е от Такеда или е ваша индивидуална интерпретация?

Когато започнахме да работим, стана ясно, че това ще е една колаборация между Сенджу и нас. Всички артисти са от България, така че самите ние предложихме по-емоционалните моменти като влюбване или спомен, за които не е нужно да са напълно реалистични. Сенджу иска да осъвременява традициите – да ги използва като основа, но да работи и с нови техники. Явно тази стилистика много добре пасва. Куклите са в много по-бавен ритъм, по-детайлно се работи с тях, съответно и сенките отлично си комуникират с куклите. Ние ги предложихме на Такеда и той много ги хареса. Сенките също са ръчно изработени – самите дизайни са рисувани и пренесени чрез специална техника на плаките. Сенките в Дъщерята на самурая са направени от Такеда и Мила Дикалова, така че дори в сенките държим на тази прецизност и ръчна изработка.

Откъде се зароди идеята да се пренесе тази японска театрална традиция в България? По какъв начин се запалихте по японската култура?

Българската куклена сцена е добре позната и харесвана в Япония, наши режисьори са се представяли там. Затова след като учи седем години при своя майстор, Сенджу идва в България да учи сценография за куклен театър в България – специалност, която за съжаление вече не съществува. По онова време аз учех режисура и се запознахме. Предложих му да направим спектакъл заедно, тъй като много ми харесваха марионетките и всичко, което театър Такеда прави. Той в началото беше доста уклончив, съмняваше се в способността на актьорите да овладеят техниката. Аз продължих ентусиазирано да го убеждавам, след което дойдоха актьорите и също бяха стреснати от сложността на воденето на куклите. В общи линии беше голямо предизвикателство. След повече от година репетиции и опити успяхме да изкараме първия спектакъл. Сенджу много го хареса, ние също си го харесахме. Станахме много добър екип. С течение на времето малко по малко продължихме в тази посока и видяхме, че има смисъл. Този театър, тази естетика ни научиха на много и промениха самите нас. Преди това нито сме знаели, нито сме проучвали много. Стана случайно, но вече бяхме много навътре в цялата история.

Какво ви вълнува и какво ви харесва в японските приказки, които избирате за представленията?

Приказките ги избираме заедно със Сенджу и Мила Дикалова и като цяло екипът работи на колаборационен принцип. Не работим по традицията „Идва режисьорът и поставя, каквото си реши“, а напротив – всички заедно правим пиесата. Всички знаят приказката за Малечко-Палечко. Тя е една от най-разпространените по света архетипни приказки за малък човек, който успява да се пребори и да стане голям. Това, което много ми допадна в този конкретен случай е, че приказката хвърля по-различна светлина върху историята и чисто визуално ми се искаше да работя с тези размери. В приказката за Малечко-Палечко има чудовища, има по-големи хора, има малко човече и така чисто визуално това ми се струваше голямо предизвикателство. Тези кукли-гиганти, както ги наричаме, са големите хора, Малечко е много мъничка марионетка, а отделно има една още по-голяма кукла, която е чудовището. Така че това беше главното, което ме подтикна. Самите истории говорят за генерални човешки ценности – доброта, любов, щастие, морал. Това, което нашият театър прави, е да предаде на публиката усещането за съзерцание на красивото – типично японски мотив, дълбоко вкоренен в тяхната култура. Мисля, че успяваме да го постигнем и с публиката си – да го преживеят, да се вкарат в това състояние, да прекарат един час в наслада от красотата и майсторството на хора, които перфектно владеят тези ювелирно изработени кукли. Това е нещо, което много ни различава от останалите театри като послание – да се насладим на красотата и да успеем да усетим тази естетика дори чисто физически в салона.

Какво предстои за Театрална формация Сенджу оттук нататък?

Преди два дни бяхме селектирани на фестивал в Канада. Често ни селектират на различни места. Надяваме се все повече да пътуваме. За съжаление сме частна формация и ни предстои голямо предизвикателство в търсене на финансиране, за да се случват тези пътувания. Куклите с цялото налично скеле са много тежък декор, който е доста сериозен за един куклен театър. Мисля, че генерално сме най-грандиозното частно куклено представление в България. Отделно от това смятаме да започнем да се занимаваме повече с други форми на комуникация с публиката като обучения или някакъв тип срещи. Това ни е доста любопитно. Голяма част от нашите членове се занимават с обучение и работа с деца, та смятаме да развием тази част от дейността си повече. За нови спектакли не мога да кажа, тъй като при нас нещата се случват много бавно. Ние поне година и нещо търсим финансиране и когато го имаме, започваме да работим. Между три и четири години ни трябват за изработката на един спектакъл. Това е много дълъг период от време и не можем да предвиждаме какво ще направим в момента. Засега чакаме читателите на Програмата на премиерата на Иссън Боши.