Спасителят от дълбините
На 19 май 1953 във Ванадзор, Арменска съветска социалистическа република, се ражда едно доста едро бебе – Шава́рш Влади́мирович Карапетя́н. Шаварш още от юноша прави впечатление на всички с огромното си сърце, но най-вече с невероятните си умения във водата. Той не просто плува изключително, но умее да задържа дъха си за впечатляващо дълго време под водната повърхност. Тогава още никой не подозира, че младият Карапетян по-късно ще се превърне в 11 кратен световен рекордьор, 17 кратен световен шампион, 13 кратен европейски шампион, седемкратен шампион на СССР и заслужил майстор на спорта в дисциплината подводно плуване, но най-вече – че ще спаси десетки човешки животи. На 16 септември 1976 тролейбус с 92 пътници пада в студените води на Ереванското езеро на 10-метра дълбочина. В близост по време на тренировка се оказва единствено Шаварш. Той мигновено се гмурка в непрогледната вода и вади в продължение на над 20 минути хора, които без него биха били обречени на сигурна смърт. От ледената вода Шаварш успява да извади 37 души, 9 изплуват сами, след като отново той чупи стъклото на тролейбуса и прави възможно излизането на заклещените пътници. От извадените пострадали 20 оживяват. Общо 46 от пътниците умират при инцидента. След като е разбил стъклото, тялото му търпи множество порязвания, а подвигът му коства двустранна бронхопневмония и усложнение от заразената кръв, тъй като в езерото са изхвърляли фекални води. Шаварш Карапетян се гмурка и спасява хора дотогава, докато самият той не губи съзнание, припадайки от умора. След инцидента плувецът прекарва повече от месец в болницата, а лекарите му съобщават, че трябва да прекрати спортната си кариера заради усложнения с белите му дробове. И въпреки че СССР губи един от най-талантливите си състезатели – подвигът на Шаварш се помни и до днес от всички свидетели на невиждания му кураж и смелост.

Библиотекарят с магарето

Мустафа Гюзелгьоз не е спасил десетки човешки животи, но е направил нещо много ценно – дал е живот на много деца и възрастни, като е запалил тяхната любов към книгите и четенето. Да спасиш душата, като ѝ дадеш магията на книгата, също е подвиг, а Мустафа го прави ето така – през 1943 той е назначен в библиотеката в Юргюп, Турция, като библиотекар. Мустафа започва работа и ентусиазирано очаква читателите в библиотеката, но дните минават, а читатели така и не идват. След опит да привлече хората и разговор с ръководството Мустафа разбира, че няма да успее по стандартния начин. След хиляди перипетии и трудности, той убеждава бюрократите, че на библиотеката ѝ е нужно магаре! Поръчва за изработка и два сандъка, които да побират между 180 и 200 книги в зависимост от дебелината им. Написва на сандъците Книги назаем и започва да обикаля от село на село. Освен това закача табела в библиотеката: "Отваряме само в понеделник и петък". Раздавайки книгите на бедните деца, Мустафа винаги им ги подава с една и съща реплика: "Деца, прочетете ги и си ги разменете между вас. Петнадесет дни по-късно ще дойда пак. Пазете ги, защото приятелите ви от други села също ще ги четат". Децата в селата всеки път посрещат библиотекаря с магарето с аплодисменти, а слухът за този чуден човек се разпространява от уста на уста и той бързо се превръща в легенда. На Мустафа обаче му прави впечатление, че жените не идват да взимат книги за себе си. Тогава той пише на Zenith и Singer: "Изпратете ми шевна машина и ми позволете да напиша името на вашата фирма с големи букви на входа на библиотеката". Zenith доставя девет шевни машини, а Singer – една. Мустафа обявява вторник за ден на жената и предлага машините за безплатно ползване в библиотеката. Така всяка жена, която има нещо за шиене, идва тук и тъй като се образуват огромни опашки, библиотекарят дава книга на всяка от жените, за да могат да четат, докато чакат. Когато забелязва ниския процент на грамотност сред тях, започва да провежда курсове за четене и писане в читалищата. Сформира курсове по тъкане на килими и съживява тъкането на килими в региона. Междувременно обаче кабинетът на губернатора съди Мустафа, заявявайки, че "той действа извън длъжностната си характеристика", и го пенсионира под натиск. Името на Мустафа Гюзелгьоз обаче се превръща в легенда сред селяните и най-вече сред децата, в чиито сърца запалва любовта към четенето. През 2005 г. след смъртта му цяла Кападокия е в траур и издига паметник в негова чест.

Българинът от Рим

Във времена, когато за България се е чувало малко или никак, един наш сънародник се превръща в герой, и то не къде да е, а във Вечния град – Рим. В Италия, която е дала едни от най-ярките скулптори и художници в света, да те изберат да издигнеш 5-метров монумент на самия Леонардо да Винчи на летището Фиумичино е истински подвиг на таланта и красотата. Това геройство постига скулпторът Асен Пейков. Той е роден на 28 юни 1908 в София. Тук завършва Художествената академия в София със златен медал, а след заминаването си от България живее в Париж, Мадрид и Съединените щати. През 1938 Пейков осъществява своята голяма мечта и заминава за Рим, където живее в близост до ателиетата на Салвадор Дали и Пикасо. Занимава се с рисуване и изработка на пластики. Прави скулптурни бюстове и рисува портрети на София Лорен и Джина Лолобриджида, като сред известните личности, които е увековечил на хартия, са Джон Кенеди, крал Хюсеин и актрисата Ава Гарднър. Проекта за скулптурата край летище „Фиумичино“ печели след участие в конкурс в съревнование с хиляди творци от цял свят. Скулптурата е открита през 1960 г. и носи на Асен световна популярност. След големия успех и след над хиляда създадени творби през 1969 г. Пейков се завръща в България, за да вземе участие в конкурс за паметник на хан Аспарух. Идеята е грандиозна, но така и не се реализира, което силно го разочарова. Днес в Рим – до ателието, в което е творил Асен Пейков, има малък площад, който носи неговото име, а българското неделно училище в италианската столица се казва Асен и Илия Пейкови.