"Аз съм Димитрис Папайоану и се опитвам да бъда артист" са първите му думи в интервю от април. Да чуем съмнението му в себе си е учудващо, но и някак успокоително – Папайоану е хореограф от 32 години, негова работа са церемониите на Олимпийските игри в Атина през 2004, а примерите с по-малък мащаб са също така големи. На сцената борави с какво ли не, но безмълвно – от пределите на човешкото тяло до светлината, сценографията, форми, които насочват към класическо изкуство, митология и религия, а на есенната One Dance Week в Пловдив за първи път ще видим въздействащата му работа и пред нас. Датите са 28 и 29 септември, когато Великият укротител влиза в Дом на културата Борис Христов, но ако ви се струва, че време има, местата са почти заети. Преди да резервирате последните, запазете няколко минути и тръгнете с нас по следите в биографията на един велик артист."Роден съм в Атина с главата напред в зората на най-дългия ден в годината (21 юни – бел. ред.) като първото дете на майка ми. Тя беше фризьор, а баща ми – красив мъж. Тъй като родителите ми работеха много, често оставах сам. Бях тихо и упорито дете. На петия или шестия ми рожден ден татко ми подари две неща – кола с педали и кутия с моливи. Никога не се научих да шофирам." Така Димитрис отговаря на въпрос за детството си в гръцкото списание Аvmag, където бързо става ясно и че след пълнолетието си той не може да остане още дълго вкъщи, защото "нашите искаха да бъда архитект и нямаше да понесат хомосексуалните ми връзки, докато аз исках да живея открито и свободно".
На 17 той тъкмо е срещнал "духовния си баща", когото винаги споменава с добро – известния гръцки художник Янис Царухис, който му дава уроци, а заради тях Папайоану влиза с най-висок успех в Атинската школа за изящни изкуства. "Веднъж Янис ми каза, че щом се научиш да виждаш като художник, повече никога няма да е другояче. След време осъзнах какво ми е казал – да гледаш на нещата не психологически, а да осъзнаеш какво наистина може да улови човешкото око". В началото на 80-те обаче танцът все още е далеч от Димитрис, за разлика от илюстрациите, които рисува за няколко списания като контракултурния фензин Kontrosol sto Haos или гей активисткото To Kraximo. Отделно публикува и над 40 комикса в алтернативни издания като Babel и Para Pende, много от които са свързани със сексуалната му ориентация, докато по същото време живее под наем в анархисткия квартал Екзархия.
Medea (2)
Така в средата на 80-те Папайоану случайно среща хореографа Мери Цути, която търси момчета танцьори за трупата си. След прослушване той печели място в нея, а интересът му към човешкото тяло започва да расте с репетициите. "Това очарование не е изненадващо – Гърция е пълна с изображения на полуголи тела и ние се научаваме да се интересуваме от тях. Още повече, че рисуването е самотно занимание, а аз открих, че имам социална страна и сцената ми дава възможност да изразя този аспект от личността си." През 1986 Димитрис участва в прослушване за представление в Ню Йорк, продава някои от работите си и заминава за няколко месеца там, за да работи в студиото на Ерик Хоукинс. Когато се връща в Атина, основава собствена компания – Edafos Dance Theatre (заедно с Ангелики Стелату), а за 16-те ѝ години до 2002 той измисля, режисира и е хореограф на всичките 17 представления, стъпили на сцена.
Още дебютът му The Mountain – The Raincoat участва в Биеналето за млади артисти в Барселона, а работата на трупата и тогава изпъква със срещата между физически театър, експериментален танц и пърформанс. "Мисля, че всеки артист рисува по някакъв начин. Всичко, което виждаш в театъра, се определя от комбинация между светлина и цветове, така че трябва да ги регулираме във всяко кътче на сцената. В нашия театър не използваме думи и затова прекарваме безкрайни часове на всяко място в опити да уловим нещо отново и отново." Всичко това обаче не забелязва само критиката. В публиката на трилогията му Песните от 1991 седи и министърът на културата Мелина Меркури, която е толкова впечатлена, че осигурява регулярно финансиране за компанията, спечелила през 1994 и Националната награда за най-добър танц в Гърция със спектакъла Medeа.
Ето как Папайоану прави революция. Неговият A Moment’s Silence е първият гръцки сценичен текст, който повдига открито въпроса за СПИН през 1995 и е посветен на близък приятел, починал от болестта, а до края на Edafos Dance Theatre през 2002 той неведнъж работи със сексуалната енергия и еротиката от перспективата на гей мъж. "Винаги съм разбирал живота чрез любовта. Качеството и видът на моя сексуален живот са ръководили моето творчество съвсем категорично. Добре известен е и фактът, че хомосексуалните в обществото се изразяват чрез изкуството от името на всички хора", казва по-късно той.
След като става артистичен директор на церемониите по откриване и закриване на Олимпийските игри в Атина през 2004 (които Time нарича "триумф"), Папайоану е дори по-свободен да покаже как скиците му, на пръв поглед невъзможни за изпълнение, заживяват на сцената. Представлението му 2 от 2006 е "дисекция на мъжката психика" с 22-ма изпълнители; Nowhere от 2009 изследва пространството на сцената чрез телата на 26 танцьори, а Inside oт 2011 е шест-часов театрален експеримент без начало, среда и край, който можеш да гледаш колкото дълго искаш, да седнеш, където решиш, както и да излезеш и да се върнеш колкото пъти пожелаеш. Веднага след тях обаче Папайоану изолира само две тела в своя Primal Matter от 2012, който стъпва изцяло на оптически илюзии, а после връща големите мащаби в Still Life през 2014, когато 20 изпълнители показват с движенията си как животът е едновременно "тайнствен танц и вечна борба". Той е и първият хореограф, поканен да направи шоу за трупата на Пина Бауш, което през май излезе на сцена с името Since She.
А какъв е Великият укротител? Всъщност това сме ние, които вечно търсим баланс, докато минаваме непрекъснато през различни препятствия. Метафора е, но на сцената тя става буквална с акробатични и циркови елементи и раздвижени платформи, под които се повдигат въпроси за идентичност, минало, наследство и интимност. Ако сме в публиката, ще стигнат и до нас, защото, както казва Папайоану: "трябва с изкуство да покажа нещата, през които съм преминал, понеже това е единственото, което ме свързва с всички останали хора". Хубаво е, че с някои сме тук по едно и също време.
