Попове са го заклеймявали като гнусно дяволско изделие, а по-напредничави дами и господа са търсели от фабриката повече инструкции относно неговата консумация – "Как се яде? С лъскавата хартишка или без нея?”
Познаваме малко хора, които не обичат шоколад, и нито един, който да знае историята на първия шоколатиер в България. Неговото име е било Велизар Пеев – офицер от Сръбско-българската война, млад мъж с отлична военна кариера и човек, страдащ от очевидната невъзможност да си държи езика зад зъбите. След остра реплика по адрес на Фердинанд с кариерата на Пеев е свършено. Пратен е в запас, изчезват изгледите за военна слава и надеждата за бляскаво бъдеще. На него обаче, незнайно как, му хрумва да отвори цех за сладкарски изделия. Незнайно как, защото по онова време десертите не са били хич на мода. Най-многото, което е можел да получи човек, любител на сладкишите, се е изчерпвало с локум, бяло сладко и някоя по-вкусна баница.
И така, на улица Ломска, в една почти порутена къщурка, се появява първият в България цех, където освен вафли и локуми, се прави и шоколад. Изделието се харесва на българина от началото на миналия век и макар първоначално да всява мъничко смут в народа, шоколадът бързо започва да се търси, купува и превъзнася. Пеев става царски доставчик, въпреки лошите си отношения с Фердинанд, къщата на улица Ломска се разраства до фабрика, а сетне фабриката се мести в Своге. Из центъра на София пък започват да изникват все повече сладкарници, в които се предлагат пасти, торти, шоколад и прочие. Раждат се и все повече сладкарски работилнички, сладкари и шоколатиери се обединяват в съюзи, а през 1929 е организирано и първото сладкарско изложение. Историята казва, че тогава майсторството си представили повече от 100 производители, а сладкишите на някои от тях били истински минишедьоври.
Сега, да ви признаем, отиваме до близкия магазин, за да грабнем кутия шоколадови бонбони. Разказът за Велизар Пеев ни отвори известен апетит.